Калам забеляза ситните белези по лицата им и се усмихна наум. Бяха се набутали в рояка червени бълхи и никой от двамата не изглеждаше особено доволен от това. Мъжът трепна, ухапан от някоя от гадините под ризницата, изруга и заразвързва каишките на бронята си.
— Не! — сряза го жената.
Той спря.
Жената беше парду, племе от източните равнини; спътникът й имаше северняшки вид — вероятно бе ерлиец. Мургавата му кожа беше малко по-светла, отколкото на жената, и без племенни татуировки.
— Дъх на Гуглата! — изръмжа сержантът на жената. — Една стъпка да не сте направили повече! И двамата са ви полазили бълхи. Някой от слугите ще ви приготвя баня с кедрови трески — макар че ще ви струва доста.
В първия миг жената като че ли се канеше да възрази, но после махна към свободния край на масата с облечената си в ръкавица ръка и спътникът й издърпа два стола, след което седна сковано на единия. Жената зае другия.
— Кана бира — разпореди се новодошлата.
— Старшият взима пари за това — обади се Калам и й се усмихна криво.
— Седем орисници! Копеле стиснато… Слуга! Дай една половница и ще реша дали си струва парите. Бързо!
— Тая си мисли, че тук е кръчма — рече един от стражите.
— Тук сте по милостта на командира на тази цитадела — каза сержантът. — Плащате бирата, плащате банята и плащате за това, че ще спите на неговия под.
— И на това му викаш „милост“?
Сержантът се навъси. Беше малазанец и при това — в присъствие на Старши Нокът.
— Четирите стени, таванът, камината и конюшнята са безплатни, жено. Оплакваш се като някоя девствена принцеса. Приемай гостоприемството или да те няма.
Жената присви очи, после извади няколко джаката от кесията на колана си и ги плесна на масата.
— Разбирам — гладко заговори тя, — че щедрият ви господар иска дори от вас да си плащате бирата, сержант. Тъй да бъде, нямам друг избор, освен да черпя всички тук с по една половница.
— Щедро — кимна вдървено сержантът.
— Ей сега ще го развържем бъдещето — рече жената на търговеца и заразбърква картите.
Калам забеляза, че парду потръпна, като видя картите.
— Я ни го спести — намеси се той. — Нищо не печели човек, като види какво му предстои… ако изобщо имаш някакъв талант, в което се съмнявам. Спести на всички ни неудобството от глупавото ти представление.
Без да му обръща внимание, жената се извърна към четиримата стражи.
— Съдбата на всички ви зависи от… ей това! — И постави на масата първата карта.
Калам се изсмя.
— Коя беше? — попита мрачно един от стражите.
— Обелискът — каза Калам. — Тая тук е шарлатанка. Всеки гледач с талант щеше да знае, че тая карта не действа в Седемте града.
— Експерт във врачуването си ми, тъй ли? — сопна се жената.
— Винаги преди да тръгна на дълъг път посещавам добър врач — отвърна Калам. — Щеше да е глупаво да не го правя. Знам Колодата и съм виждал, когато гледането е вярно, когато силата се покаже в ръката. Искаше да им вземеш пари на стражите, като свърши гледането, като им надрънкаш колко ще забогатеят, как ще живеят в охолство до дълбоки старини и ще наплодят цяла сюрия герои…
Изразът й показа, че играта е свършила. Напудрената вещица изпищя от гняв и хвърли Колодата по Калам. Дървените карти го удариха в гърдите, пръснаха се дивашки по масата… и се подредиха във фигура.
Дъхът на жената парду излезе от устата й със съсък — единственият звук, който се чу в гостната.
Калам погледна картите и на челото му изби пот. Шест карти обкръжаваха в кръг една, а тази една — знаеше го със сигурност — беше неговата: Въжето, Убиеца на Сянка. Шестте карти около кръга бяха все от един Дом — Крал, Херолд, Зидар, Вретенар, Рицар, Кралица… Върховен дом Смърт, Домът на Гуглата, всички подредени около… този, който носи Свещената книга на Дрижна.
— Е, добре — въздъхна Калам и погледна за миг жената парду. — Мисля да си лягам.
Капитан Лостара Юил от Червените мечове и придружаващият я войник напуснаха кулата Ладро последни, повече от час след като техният обект беше поел с жребеца си на юг, през прашната диря на бурята.
Това, че се оказаха в принудителна близост с Калам, бе неизбежно, но Лостара беше точно толкова опитна в заблуждаването, колкото и той. Наглостта можеше да е маска, арогантността можеше да прикрие още по-гибелната самоувереност.
Ненадейното подреждане на Драконовата колода беше разкрило много неща на Лостара, не само за Калам и целта му. Сержантът на цитаделата се беше издал с изражението си, че е негов съучастник — поредният малазански войник, готов да предаде императрицата си. Очевидно отбиването на Калам в Кулата не беше случайно, както изглеждаше на пръв поглед.