Маппо прокара длан по един от дървените стълбове.
— Представи си какво усилие е било да ги смъкнат тук долу.
— Лабиринт — отвърна Икариум и подуши. — Останала е утайката, макар и след всички тези столетия.
— След столетия? Можеш ли да надушиш кой Лабиринт, Икариум?
— Куралд Галайн. Древен. Лабиринтът на Мрак.
— Тайст Андий? Във всички истории на Седемте града, които знам, изобщо не съм чувал да се споменава за присъствие на Тайст Андий на този континент. Нито в родния ми край, от другата страна на Джаг Одан. Сигурен ли си? Звучи нелепо.
— Не съм сигурен, Маппо. Усещането е като за Куралд Галайн, нищо повече. Усещането за Мрак. Не е нито Омтоуз Феллак, нито Телланн. Нито Старвалд Демелайн. Други древни Лабиринти не знам.
— Аз също.
Продължиха мълчаливо.
Когато коридорът свърши, Маппо беше отброил сто и трийсет крачки. Отваряше се в друга осмоъгълна камера, този път с под, издигнат с една педя по-високо от пода на коридора. Всяка плоча по него също беше осмоъгълна и на всяка личаха остатъци от образи, заличени с жлебове и изстъргване като при някакво съвсем прибързано и хаотично усилие да бъдат унищожени.
Щом застана на прага, треллът настръхна. Икариум спря до него и промълви:
— Аз лично не държа да влизаме в тази камера.
Маппо изпръхтя в съгласие. Въздухът миришеше на магия — стара, застояла, лепкава и натежала от сила. Като вълни от знойна мараня, магията струеше от каменните плочи, от образите, всечени по тях, и от раните, с които бяха прорязани повечето от тези образи.
Икариум клатеше глава.
— Ако това е Куралд Галайн, то мирисът му ми е непознат. Сякаш е… загнил.
— От оскверняването ли?
— Вероятно. И все пак вонята от тези следи от нокти се различава от това, което се вдига от самите плочи. Познато ли ти е? Кълна се в смъртните сълзи на Десемврий, трябва да ти е познато, Маппо.
Треллът примижа към най-близката нашарена с белези плоча и ноздрите му се разшириха.
— Соултейкън. Д’айвърс. Миризмата на превъплъщенците. Разбира се. — Изсмя се дивашки и смехът му отекна от стените на камерата. — Пътят на Ръцете, Икариум. Портата… тя е тук.
— Не е само порта, струва ми се — каза Икариум. — Погледни неповредените резби — за какво ти напомнят?
Маппо веднага го разбра. Огледа реда с усилваща се увереност, но разпознаването не донесе отговори, а само още повече въпроси.
— Приликата я виждам, но има и… разлика. Още по-дразнещото, Икариум, е, че не мога да измисля никаква възможна връзка…
— Такива отговори тук няма да получим — рече Икариум. — Трябва да отидем на мястото, което смятахме да намерим най-напред, Маппо. Доближаваме се до разбирането — сигурен съм в това.
— Икариум, мислиш ли, че Искарал Пъст се подготвя за нови гости? Соултейкън и д’айвърс, предстоящото разтваряне на портата. Да не би той — и следователно Селението на Сянка — да се окажат самият център на това сливане?
— Не знам. Я да идем да го питаме.
Отдръпнаха се от прага.
„Доближаваме се до разбирането.“ Четири думи, които будеха ужас у Маппо. Чувстваше се като заек, озовал се пред ловец. Всяка посока за бягство изглеждаше толкова безнадеждна, колкото ако замръзнеше на място. Стоеше на ръба на сили, чиято мощ зашеметяваше ума му, сили древни и сили сегашни. „Безименните, с техните упреци, намеци и проникновения, с техните потайни намерения и забулени желания. Отчайващо древни същества, стига треллските легенди да съдържат поне зрънце истина. О, Икариум, скъпи ми приятелю, нищо не мога да ти кажа. Проклятието ми е мълчание на всеки твой въпрос, а ръката, която ти предлагам като брат, ще те отведе към заблуда. В името на обичта го правя това и сам плащам цената… И то каква цена.“
Бок’арала ги чакаха при стълбите и ги последваха на дискретно разстояние до приземния етаж.
Намериха Върховния жрец в трема, който бе пригодил за своя спална килия. Искарал Пъст мърмореше под нос и пълнеше плетения кош за боклук с гнили плодове, умрели прилепи и смачкани ризани. Изгледа навъсено през рамо Маппо и Икариум, щом застанаха на прага.
— Ако тия проклети маймуни тръгнат с вас, нека се пазят от гнева ми — изсъска Искарал. — Която и килия да избереш, държат точно нея да използват за склад на мръсните си останки. Търпение нямам вече! Подиграват се с Върховния жрец на Сянка и ще си патят!
— Намерихме портата — каза Маппо.
Искарал не прекъсна чистенето.
— О, намерихте я, тъй ли? Глупци! Нищо не е каквото изглежда. Живот даден за живот взет. Всяко кътче и ъгълче огледахте, а? Идиоти! Такава самонадеяна наглост се нарича невежество. Размахвате ми го под носа и очаквате да се разтреперя? Ха. Свои тайни си имам аз, свои планове, свои кроежи. Гениалният хаос на Искарал Пъст не може да се оправи от такива като вас. Я се вижте само. Двама древни скитници на тая смъртна земя. Що не сте се възнесли като другите? Аз ще ви кажа защо. Дълголетието не носи мъдрост от само себе си. О, не, съвсем не. Вярвам, че убивате всеки паяк, който зърнете. И дано да го правите, защото това е пътят към мъдростта. О, да. Това е пътят!