— Бок’арала имат малки мозъци — продължи той. — Малки мозъчета в малките си кръгли черепчета. Коварни са като плъхове, очичките им лъщят като черни камъчета. Веднъж цели четири часа се взирах в очичките на едного от тях, а той — в моите. Без веднъж да отместя поглед, о, да, надпревара беше, и то такава, че не смятах да я губя. Четири часа, лице в лице, толкова близо, че надушвах гнусния му дъх и той моя. Кой ще победи? Всичко беше в скута на боговете.
Маппо погледна Икариум и се окашля.
— И кой, Искарал Пъст, спечели накрая тази… битка на умове?
Искарал Пъст го изгледа многозначително.
— Виж тогова, който не се отклонява от каузата си, колкото и безсмислена и нелепа да е тя, и в него ще намериш смисъла на тъпоумието. Бок’аралът можеше да ме зяпа така в очите цяла вечност, защото зад тях нямаше разум. Зад неговите, имам предвид. Тъкмо за да докажа превъзходството си, накрая се разсеях настрани.
— Смяташ ли да отведеш д’айвърсите и соултейкън при портата долу, Искарал Пъст?
— Непреклонни сте треллите, решителни в стремглавото препъване и стремглави в препъващата решителност. Както казах. Нищо не знаете за намесените тук мистерии, за плановете на Сенкотрон, за многото тайни на Сивата цитадела, Забуления дом, където стои Тронът на Сянка. А аз знам. На мен, единствен между всички смъртни, бе показана истината, подредена пред мен. Бок’арала ми откраднаха метлата и ето на това изпитание ви подлагам вас, двамата ми гости. Икариум и Маппо, славни скитници по широкия свят, този гибелен подвиг ви възлагам аз — намерете ми метлата.
Щом излязоха в коридора, Маппо въздъхна.
— Е, това вече беше безполезно. Сега какво ще правим, приятелю?
Икариум изглеждаше изненадан.
— Би трябвало да е очевидно, Маппо. Трябва да се заловим с този гибелен подвиг. Трябва да намерим метлата на Искарал Пъст.
— Но ние проучихме целия манастир, Икариум — отвърна уморено треллът. — Не забелязах никаква метла.
Икариум се поусмихна.
— Проучили? Всеки ъгъл и всяко кътче? Не мисля. Първата ни задача обаче е в кухнята. Трябва добре да се подкрепим за предстоящите ни проучвания.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Мухите хапеха в жегата, зли като всичко останало под жаркото слънце. Тълпи изпълваха фонтаните на Хисар чак до обед, бутаха се в хладните им тъмни води и се връщаха под още по-хладната сянка на домовете си. Не беше ден за излизане навън и Дюйкър неволно се навъси, докато навличаше широката, тънко тъкана телаба. Бълт чакаше при вратата.
— И защо да не е под луната? — замърмори историкът. — Хладен нощен въздух, звездици обсипали небето и всички духове те гледат отгоре. Виж, това щеше да ни осигури успех!
Сардоничната усмивка на Бълт не помогна с нищо. Дюйкър върза въжето на кръста си и се обърна към побелелия командир.
— Е, добре. Води, чичо.
Уикецът се ухили още повече. С белега на лицето си все едно, че имаше две усмивки.
Кълп чакаше с конете, яхнал малкото си яко и жилаво конче. Странно защо, но мрачното изражение на кадровия маг допадна на Дюйкър.
Подкараха през почти пусти улици. Беше маррок: ранният следобед, в който повечето здравомислещи хора си оставаха вкъщи, за да изчакат да мине най-големия летен зной. Историкът беше свикнал да подремва по време на маррок; беше му кисело и се чувстваше прекалено неразположен, за да присъства на ритуала на Сормо. Магьосниците бяха прословути със своята нетактичност, със съзнателната гавра със здравия разум. „Поне заради приличието, императрицата трябва да бъде оправдана за екзекуциите им.“ Такова мнение явно не можеше да се изрече на глас в присъствието на уикци.
Стигнаха северния край на града и поеха по черен крайбрежен път. След половин левга свърнаха навътре в сушата, в пустинята на Одан. Оазисът, до който стигнаха след час, беше мъртъв, изворът му — отдавна пресъхнал. От някогашната тучна градина сред пясъците бяха останали само криви чворести кедри.
По много от дърветата още отдалече се виждаха някакви странни стърчащи неща и те привлякоха вниманието на Дюйкър, когато подкараха конете си натам.
— Това в дърветата рогове ли са? — попита Кълп.