— Да, произвеждахме — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те работеха много добре със синтетичните си кожи и сухожилия. В тях нямаше метал никъде освен в мозъка и въпреки това бяха здрави като металните роботи. Дори по-здрави при еднакво тегло.
Пол се заинтересува.
— Не го знаех. Има ли много от тях продадени?
— Нито един — отвърна Смайт-Робъртсън. — Те бяха значително по-скъпи от металните модели и проучванията на пазара показаха, че няма да бъдат приети. Видът им беше прекалено човешки.
— Но както разбирам, корпорацията е запазила специалните си възможности в това отношение — рече Ендрю. — И щом е така, аз искам да бъда заменен с органичен робот, андроид.
Пол беше изненадан.
— Господи! — възкликна той.
— Напълно невъзможно! — заяви твърдо Смайт-Робъртсън.
— Защо да е невъзможно? — попита Ендрю. — Ще заплатя всякаква разумна сума, разбира се.
— Ние не произвеждаме андроиди — отговори Смайт-Робъртсън.
— Вие не желаете да произвеждате андроиди — намеси се веднага Пол. — А това не означава, че не можете да ги произвеждате.
— Въпреки това производството на андроиди е против обществената ни политика — заяви Смайт-Робъртсън.
— Няма закон, който да го забранява — каза Пол.
— Въпреки това ние не ги произвеждаме и няма да ги произвеждаме.
Пол се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Мистър Смайт-Робъртсън, Ендрю е свободен робот, който може да се възползува от закона, гарантиращ правата на роботите. Предполагал, че го съзнавате?
— Прекалено добре дори.
— Този робот в качеството си на свободен робот предпочита да носи дрехи. В резултат него често го унижават неразумни човешки същества въпреки закона срещу унижаване на роботите. Трудно е да се преследват неуточнени нарушения, които не предизвикват общо неодобрение сред онези, които трябва да решават кой е виновен и кой невинен.
— Нашата фирма разбра това още от началото. За съжаление фирмата на вашия баща не можа да го разбере.
— Баща ми почина — рече Пол, — но аз виждам тук явно нарушение и явен виновник.
— За какво говорите? — заинтересува се Смайт-Робъртсън.
— Моят клиент, Ендрю Мартин — той току-що ми стана клиент, — е свободен робот, който има правото да поиска от „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ да извърши замяна, каквато корпорацията извършва за всеки притежател на робот на повече от двадесет и пет години. Всъщност корпорацията настоява за подобни замени. — Пол се усмихна и напълно спокойно продължи. — Позитронният мозък на моя клиент е притежател на тялото на клиента ми, а то е доста по-възрастно от двадесет и пет години. Позитронният мозък иска да бъде сменено тялото и предлага да заплати разумна цена за андроидно тяло. Ако откажете, ще унижите моя клиент и ние ще заведем дело. Общественото мнение едва ли би подкрепило искането на някой робот в подобен случай, но нека ви напомня, че „Ю. С. Роботс“ не е популярна сред обществото. Дори онези, които най-много използват и печелят от роботи, се отнасят с подозрение към корпорацията. Това вероятно е остатък от времето, когато роботите всяваха страх. Може да е и негодувание срещу мощта и богатството на корпорацията, която притежава световен монопол. Каквато и да е причината, негодуванието съществува и мисля, че ще предпочете да не се забърквате в съдебен процес, още повече че моят клиент е богат, ще живее още много векове и няма причина да не води битката вечно.
Омайт-Робъртсън бавно почервеня.
— Вие се опитвате да ме принудите…
— Не ви принуждавам нищо — заяви Пол. — Ако пожелаете да откажете да изпълните разумното искане на моя клиент, можете да го сторите и ние ще си отидем, без да кажем дума повече. Но ще заведем дело, тъй като имаме това право, и ще видите, че накрая ще загубите.
— В такъв случай… — запъна се Смайт-Робъртсън и млъкна.
— Виждам, че ще се съгласите — рече Пол — Може би ще проявите нерешителност, но накрая ще се съгласите. Позволете ми в такъв случай да ви уверя в още нещо. Ако в процеса на прехвърляне на мозъка на моя клиент от сегашното му тяло в органичното той бъде макар и най-леко увреден, аз няма да се успокоя, докато не срина корпорацията със земята. Ако е необходимо, ще взема всички възможни мерки, за да мобилизирам общественото мнение срещу корпорацията, в случай че дори една нишка от платинено-иридиевия мозък на клиента ми бъде повредена. — Той се обърна към Ендрю и го попита: — Съгласен ли си с мен, Ендрю?
Ендрю се двоуми доста време. Това означаваше да се съгласи с лъжа, изнудване, дразнене и унижаване на човешко същество. Но няма физическо увреждане, няма физическо увреждане, каза си той. Накрая успя да произнесе едва чуто: