— Защо искаш да си свободен, Ендрю? — запита го той. — Какво значение ще има това за теб?
— Вие бихте ли искали да бъдете роб, ваше благородие? — отвърна Ендрю.
— Но ти не си роб. Ти си един много добър робот, гениален робот, както чувам, можеш да се изявяваш артистично. Какво повече би могъл да направиш, ако си свободен?
— Може би нищо повече от онова, което върша сега, ваше благородие, но с повече радост. В тази съдебна зала бе казано, че само човешко същество може да бъде свободно. Струва ми се, че свободен може да бъде само онзи, който иска да бъде свободен. Аз искам да бъда свободен.
Именно това помогна на съдията да вземе решение. Съдбоносното изречение в решението му беше: „Нямаме право да откажем свободата на обект с достатъчно развит ум, за да разбере, понятието и да пожелае състоянието“.
След известно време решението бе потвърдено от Световния съд.
8
Сър продължаваше да недоволства и грубият му глас караше Ендрю да се чувства така, сякаш в схемите му е станало късо съединение.
— Не искам проклетите ти пари, Ендрю — рече Сър. — Ще ги взема само защото в противен случай няма да се чувстваш свободен. Отсега нататък можеш сам да избираш работата си и да я вършиш както си искаш. Няма да ти давам нареждания, освен това — върши каквото си искаш. Но аз все още нося отговорност за теб; това е част от решението на съда. Надявам се, че го разбираш.
Малка мис го прекъсна.
— Не ставай раздразнителен, татко. Отговорността не е някакво тежко задължение. Знаеш, че не ще трябва да вършиш нищо. Трите закона са все още в сила.
— Тогава в какво се изразява свободата му?
— Нима човешките същества не са обвързани от собствените си закони, сър? — намеси се Ендрю.
— Няма да споря — отвърна Сър. Той стана, излезе и оттогава Ендрю го срещаше много рядко.
Малка мис често идваше да го види в малката къща, която бе построена за него. Естествено, в нея нямаше кухня, нито баня. Имаше само две стаи: едната беше библиотека, а другата нещо средно между работилница и склад. Ендрю приемаше много поръчки и като свободен робот работеше повече, отколкото преди, докато къщата беше изплатена и му бе прехвърлена законно.
Един ден при него дойде Малък сър… Не, Джордж! Малък сър бе настоял за това след решението на съда. „Свободният робот не нарича никого Малък сър — бе заявил той. — Аз ти викам Ендрю и ти трябва да ми викаш Джордж.“
Думите му прозвучаха като нареждане, затова Ендрю го наричаше Джордж — но Малка мис си остана Малка мис.
Този ден Джордж дойде сам, за да му съобщи, че Сър е на смъртно легло. Малка мис беше при него, но Сър искаше да види и Ендрю.
Гласът на Сър беше доста силен, макар той да не можеше да се движи много. С мъка повдигна ръка.
— Ендрю — рече той, — Ендрю… Джордж, не ми помагай. Аз просто умирам; не съм инвалид… Ендрю, доволен съм, че си свободен. Исках само да ти го кажа.
Ендрю не знаеше какво да отвърне. Досега никога не бе виждал умиращ човек, но знаеше, че по този начин човешките същества престават да функционират. Това беше принудително и необратимо демонтиране и Ендрю не знаеше какво е уместно да каже. Можеше само да стои прав, съвсем неподвижен и да мълчи.
Когато се свърши, Малка мис му каза:
— Може напоследък да не е изглеждал особено приятелски разположен към теб, Ендрю, но нали разбираш, беше вече стар и му тежеше, че ти поиска да бъдеш свободен.
И тогава Ендрю намери необходимите думи:
— Никога нямаше да бъда свободен, ако не беше той, Малка мис.
9
Едва след смъртта на Сър Ендрю започна да облича дрехи. Започна с чифт стари панталони, които му бе дал Джордж.
Джордж беше вече женен и бе станал адвокат. Беше постъпил в кантората на Фейнголд. Старият Фейнголд бе починал отдавна, но дъщеря му бе продължила работата и по-късно фирмата бе променена на „Фейнголд и Мартин“. Тя продължи да се казва така дори и след като дъщерята се оттегли и мястото й бе заето от друг Фейнголд. По времето, когато Ендрю за първи път облече дрехи, името Мартин току-що бе прибавено към фирмата.
Джордж се бе опитал да не се засмее, когато Ендрю за първи път обу панталоните, но за очите на Ендрю усмивката не можеше да остане скрита. Джордж му показа как да манипулира със статичния товар, за да отваря панталоните, да ги обвива около долната половина на тялото си и да ги затваря. Джордж направи демонстрация със собствените си панталони, но Ендрю съзнаваше добре, че ще му трябва известно време, докато успее да повтори сръчното движение.
— Но защо са ти панталони, Ендрю — попита го Джордж. — Тялото ти е толкова красиво функционално, че е срамота да го покриваш — особено след като не трябва да се безпокоиш нито за температурата, нито за някакъв свян. Още повече че не стоят добре върху метал.