— Но компанията е запазила образците, предполагам — обади се Андрю. — Бих искал да подмените металното ми тяло с органично. Искам да стана андроид.
— Велики Боже! — възкликна Пол.
— Това е невъзможно — отговори Смит-Робъртсън.
— Защо? Аз съм в състояние да платя за извършената услуга.
— Не произвеждаме андроиди.
— Правите го по ваша преценка — намеси се Пол. — Това не означава, че не можете?
— При всички случаи, производството на андроиди противоречи на обществените интереси — заяви Смит-Робъртсън.
— Но не и на закона — подчерта Пол.
— Няма значение. Ние не произвеждаме андроиди!
Пол прочисти гърлото си.
— Господин Смит-Робъртсън — каза той, — Андрю е свободен робот и законът го защитава. Предполагам, този факт Ви е известен?
— Прекалено добре.
— Като такъв, Андрю предпочита да се облича. В резултат на това, той често е подлаган на унижения от невежи хора. Въпреки че закон за защита правата на роботите съществува, не бих могъл да се справя с този проблем. Съдебните зали са пълни със съдии, които не вярват в правата му.
— Корпорацията разбра това от самото начало. Вашият баща не го осъзна.
— Моят баща е покойник — сряза го Пол. — Тук съм свидетел на явна обида върху определен обект.
— Не разбирам за какво говорите — каза Смит-Робъртсън.
— Клиентът ми Андрю Мартин, той току-що стана такъв, поиска от компанията „Американски роботи и механични същества“ да бъде подменен. Според вашите правила, всеки робот над двадесет и пет годишна възраст подлежи на подмяна.
— Позитронният мозък на моя клиент притежава тялото на клиента ми — продължи усмихнат Пол. — То положително е над лимитната възраст. Позитронният мозък изисква подмяна на металното тяло с органично. Готов е да плати за това. Ако Вие му откажете, клиентът ми ще се почувства унижен и ние ще Ви съдим!
Обществото широко ще бъде въвлечено в този процес. Смея да ви припомня, че „Американски роботи“ не се ползва с добро име. Дори онези, които успешно използват труда на роботите и са доволни от тях, гледат на фирмата Ви с подозрение. Ще възникне огромно негодувание срещу властта и богатствата на Вашата компания. Какъвто и да е резултатът от делото, възмущението на публиката срещу Вас ще бъде налице. Сигурен съм, че ще предпочетете изобщо да не стига до съд. Не забравяйте и факта, че клиентът ми е много богат, освен това ще живее още векове наред. Нищо няма да го спре да продължи да се бори за правата си.
Смит-Робъртсън бе почервенял.
— Вие се опитвате да ме принудите…
— Не Ви принуждавам за нищо — успокои го Пол. — Ако Вие откажете на молбата на клиента ми, ние ще напуснем кабинета Ви без излишни приказки. Но ще Ви съдим. Вие постепенно ще се убедите, че губите…
— Ами… — запъна се Смит-Робъртсън.
— Виждам, че ще склоните — каза Пол. — Нека поясня още нещо. В процеса на трансформиране металното тяло на моя клиент в органично, позитронният му мозък трябва да остане непокътнат. Ако получи и най-слабо увреждане, аз няма да намеря покой, докато не срина компанията Ви със земята. Само една брънка от платинено-иридийния му мозък да пострада, ще насъскам обществото срещу Вас. — После се обърна към Андрю: — Съгласен ли си с това, Андрю?
Андрю се колеба цяла минута. Трябваше да потвърди лъжа, изнудване и унижение на човешко същество. Но липсваше физическо насилие. Събра сили да изрече:
— Да.
14.
Сякаш бе конструиран наново. Дни, седмици, месеци наред Андрю усещаше, че някак не е същият. Колебаеше се и при най-слаби движения.
Пол бе обзет от паника.
— Повредили са те, Андрю. Ще заведа дело!
Андрю говореше много бавно.
— Не го прави. Няма да успееш да докажеш… з-з…
— Злонамереност?
— Злонамереност. Ставам все по-силен. Чувствам само тр…
— Треперене?
— Травмата. Досега не съм бил подлаган на такава интервенция.
Андрю чувстваше мозъка си. Никой друг не можеше да го стори. Знаеше, че е добре. В месеците, когато се учеше да координира движенията си, прекарваше много време пред огледалото.
Не приличаше съвсем на човек. Лицето му беше сковано… Прекалено вдървено… Движенията му бяха бавни. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Може би това щеше да дойде с времето. Поне можеше да се облича, без дрехите да контрастират с металната му физиономия.
— Ще се захвана отново с работа — обяви той.
Пол се разсмя и каза:
— Това означава, че си добре. Какво ще правиш? Ще пишеш нова книга?
— Не — отговори сериозно Андрю. — Живея прекалено дълго, за да ме погълне само едно занимание. Навремето бях художник и историк. Още мога да бъда. Сега искам да бъда роботобиолог.