Андрю изряза първата си висулка от дърво за малката госпожица. Тя бе получила за рожденния си ден такава от слонова кост, но не я харесваше. Един ден му подаде къс дърво и малък кухненски нож.
Андрю много бързо се справи със задачата си. Малката госпожица хареса изработката.
— Много е красива, Андрю! Искам да я покажа на татко!
Господинът не повярва.
— Откъде взе това, Манди? — Така се казваше малката госпожица. Когато дъщерята се закле, че казва истината, господинът се обърна към Андрю: — Ти ли направи това?
— Да, господине.
— И моделът е твой?
— Да, господине.
— От къде го прекопира?
— Това е геометрична визия, която съответства на строежа на дървото, господине.
На следващия ден господинът му донесе един по-голям къс дърво, както и електрически вибрационен нож.
— Направи нещо от това, Андрю. Каквото ти пожелаеш.
Андрю изпълни заръката. Господинът гледа изработката много дълго време. След това Андрю бе освободен от задълженията си да прислужва на масата. Наредено му бе да чете книги относно мебелния дизайн. Научи се да прави шкафчета и бюра.
— Изработваш удивителни мебели, Андрю — каза господинът.
— Приятно ми е да ги правя, господине.
— Приятно ти е?
— Тази работа някак облекчава веригите в мозъка ми. Чувал съм Вие да използвате тази дума. Поводите, когато я споменавате, съответстват на чувствата ми. За мен е удоволствие да правя мебели, господине.
3.
Джералд Мартин отведе Андрю в регионалния център на Корпорацията „Американски роботи и механични същества“. Като член на Общинската законодателна комисия, той нямаше проблем да си уреди среща с Главния роботопсихолог. Всъщност, като такъв, той можеше и да обясни факта, че притежава робот. По онова време хуманоидите бяха рядкост.
Андрю тогава не разбираше какво става. След време, когато с годините ставаше все по-учен, можа да осъзнае истинската същност на събитието.
Роботопсихологът, Мертън Мански, слушаше намръщен. Ръката му не преставаше да барабани по бюрото. Лицето му бе някак измъчено и покрито с бръчки. Създаваше впечатление, че е по-млад, отколкото изглежда.
— Роботиката не е точна наука, господин Мартин. Не бих могъл да ви обясня детайлите, но математическият принцип на позитронните вериги е много сложен. Поради това решенията имат определена доза приблизителност. Естествено, единствено неизбежни са Трите закона. Ние, разбира се, ще подменим вашия робот…
— Но аз не искам това! Той се справя чудесно със задълженията, за които е програмиран. Към тях, обаче е прибавил и художествени заложби. Прави идеална дърворезба, която никога не се повтаря два пъти.
Мански изглеждаше объркан.
— Странно… Понастоящем ние правим изпитание на основните разклонения… Имат художествена стойност, казвате?
— Вижте сам! — Господинът му подаде миниатюрна дървена сфера. Върху нея играеха деца. Фигурките им бяха съвършено малки, но перфектно пасваха с нишките на материала. Сякаш и те бяха изваяни.
— Роботът е направил това? — възкликна Мански. Той подаде предмета обратно клатейки глава. — Талант на художник! Станало е нещо с разклоненията…
— Можете ли да го повторите?
— Вероятно — не. Досега не е докладван подобен случай.
— Това е добре. Нямам нищо против Андрю да е единствен и неповторим!
— Подозирам, че компанията би искала да върнете робота за изследване.
Господинът изведнъж се ядоса.
— Това няма да стане — отсече той. После се обърна към Андрю. — Да си вървим!
— Както кажете, господине — съгласи се Андрю.
4.
Госпожицата ходеше на срещи и не се свърташе много у дома. Малката госпожица, въпреки че бе пораснала, запълваше дните на Андрю. Тя никога не забрави, че първият къс дърво, издялан от Андрю, беше за нея. Дори го носеше на шията си, закачен на сребърна верижка.
Тя беше първата, която направи забележка на баща си, да не раздава с лека ръка творенията на Андрю.
— Моля те, татко! Ако някой иска да ги притежава, нека плати за тях! Заслужават си парите.
— Не ти отива да бъдеш алчна, Манди — възрази господинът.
— Парите няма да са за нас, татко, а за художника!
Андрю не беше чувал тази дума. В свободното си време провери значението й в речника. Последва ново посещение, този път до адвоката на господина.
— Какво мислиш за това, Джон?
Адвокатът се казваше Джон Финголд. Имаше шкембе и косата му бе побеляла. Ръбовете на контактните му лещи бяха оцветени в светло-зелено. Той заразглежда малката плакета, която господинът му подаде.