Ударът беше ужасяващ.
Плисна кръв.
Монахът се сви — зашеметен, но не и мъртъв.
В следващия миг Джак се погрижи за това.
Свободен от хватката на Илай, той изрита монаха право в гърдите и го запрати от платформата на Падащия храм. Илай изкрещя, докато падаше през ръба.
Джак запълзя на четири крака към олтара и стовари длан върху едно от изображенията…
… точно когато храмът профуча през втория сребърен пръстен в кръглата стена на шахтата…
… и Джак, Лили и Зоуи изреваха от болка, когато издатините се врязаха в дланите им, оставяйки пет дълги белега по пръстите.
В същия миг спирачната система на храма се задейства и падането се забави и спря.
Монахът Илай продължи да пада с писъци, докато изчезваше в мрака на шахтата.
След секунди се удари в дъното и писъците замлъкнаха.
Задъханият Джак погледна Лили и Зоуи.
Тримата вдигнаха ръце.
На десните им длани имаше отпечатъци.
Джак включи радиостанцията си.
— Алби! Успяхме! Махай се оттам!
Алби стреляше като обезумял по настъпващите към него бронзови.
Цялото скеле беше покрито с тях.
Те продължаваха да прииждат. Веднага щом елиминираше един със специалните си куршуми, друг заемаше мястото му. Алби стреляше, без да спира да управлява лунохода. Положението щеше да е комично, ако не беше толкова жизненоважно.
Трябваше да задържи зеления лъч, докато Джак и останалите не завършат Падането.
Един бронзов скочи внезапно зад него — толкова близко, че Алби можеше да различи не само подобната му на клюн муцуна, но и заплетените шарки по блестящия му череп.
Смес от спирали, геометрични фигури и символи на Словото на Тот, шарките приличаха на татуировки върху металното покритие на автомата.
Точно в момента на Алби не му пукаше особено какво представляват.
Застреля бронзовия в лицето. Тилът му цъфна и той полетя от скелето към земята.
И тогава гласът на Джак се разнесе в ухото му:
— Алби! Успяхме! Махай се оттам!
Алби изпадна във възторг от командата на Джак, но измъкването от това положение беше съвсем друга тема…
Тряс!
Нещо се блъсна с дрънчене в моста, свързващ платформата му със скелето.
Клетка, окачена на стоманено въже.
Стоманено въже, спускащо се от изтребителя-бомбардировач!
Руфъс беше приближил самолета точно над ракетата и беше спуснал клетката от бомбения отсек.
— Влизай, хлапе! — прозвуча гласът му в ухото на Алби.
Алби не се поколеба нито за миг.
Хвърли се към клетката и се вкопчи с пръсти в нея, докато бронзовите изпълваха площадката при върха на ракетата. Секунди по-късно руският луноход отново тръгна автоматично напред, покривайки пиедестала със сребристото фолио.
Клетката се залюля силно, докато Руфъс отдръпваше самолета от скелето и пъплещите по него бронзови.
Изтребителят-бомбардировач се отдалечи в нощта.
Руфъс и Алби бяха свършили онова, за което бяха дошли тук.
Бяха разкрили пиедестала на Луната достатъчно дълго, за да могат Джак и останалите да изпълнят Падането в Гиза.
Сега беше време да помогнат на Джак в последното предизвикателство — откриването и влизането във Върховния Лабиринт.
Последна офанзива
Петте порти на Върховния Лабиринт
Големият сфинкс се взира от цяла вечност с немигащи очи в тази посока, но се питам — какво гледа?
Наполеон Бонапарт
Гиза, Египет
26 декември, 04:00
5 часа до затварянето на портите към Лабиринта
След като излязоха от Залата на Падащия храм под Големия сфинкс в Гиза, Джак, Зоуи и Лили се понесоха обратно със Стреч и Мечо Пух към международното летище на Кайро.
Развълнуваната сестра Линда ги посрещна пред очакващия ги С-5 „Сюпър Галакси“ на пистата.
— Знам къде е Лабиринтът — каза тя.
— „Шестнайсет схини от очите ми“ — обясни тя, след като всички бързо се качиха в самолета. — Това каза един от монасите на Омега във Ватикана, докато оглеждаха уреуса на Големия сфинкс. Тогава с Мей не знаехме какво има предвид, но сега знам. Думите му имат смисъл тук, или по-точно в Гиза.
— Чакай, задръж малко. Ще ни трябват по-подробни обяснения — каза Джак.
Линда си пое дъх.
— Схина е древноегипетска мярка за дължина. Равнява се на около десет и половина километра. Онзи монах на Омега каза: „Шестнайсет схини от очите ми“. Подобно на нас и Растор, те са търсили Върховния Лабиринт. И по-точно нещо, което наричаха множител, който определя колко далече — на колко схини — се намира Лабиринтът от някаква изходна точка. Монасите са знаели отправната точка, но не и на какво разстояние от нея е Лабиринтът.