Алби си припомни думите на Имхотеп:
После да ме запечата в камък в гробницата ми, посветена на Тот в големия хълм на Оракула под морето и нека тайните на лабиринта бъдат погребани с мен.
Бързо откриха гробницата. Тя беше второстепенна туристическа атракция за малцината корави туристи, осмелили се да отидат толкова навътре в пустинята. Представляваше голо правоъгълно помещение, вонящо на вековна плесен.
Алби и Руфъс осветиха гробницата с фенерите си. Тя беше необичайна с простотата си. Върху стените й имаше само две груби изображения на бога на мъдростта Тот с глава на ибис.
— Хлапе, тук няма нищо — каза Руфъс.
Гробницата беше наистина крещящо празна.
Иманяри и археолози отдавна бяха отнесли всичко ценно, което може да се вземе.
— Няма проблем — каза Алби. — Онова, което търсим, няма да е пред очите ни.
Той насочи лъча на фенера си към плочите на пода.
Търсеше нещо, което беше виждал по-рано в древния царски свят…
— Ето! — възкликна и посочи една издължена плоча.
Тя беше малко по-тъмна от останалите.
Изработена от различен камък.
— Сив камък… — каза Алби. — Имхотеп се е разпоредил да ме запечата в камък. Наредил е на последователите след като го мумифицират да погребат мумията му в сив камък. Да го направим.
И така Алби и Руфъс се нахвърлиха върху пода на древната гробница с чука и длетото, започнаха да изсичат камъка и след няколко минути…
… попаднаха на нещо…
… увито в лен.
— Внимателно — каза Алби, докато разчистваха парчетата и разкриха…
… мумията на Имхотеп Велики.
— Леле, майко — прошепна Руфъс.
Алби разви ленените обвивки на главата на мумията, разкривайки за първи път от пет хиляди години лицето на Имхотеп Велики.
Подобно на другите мумии, кожата беше суха, набръчкана и черна. Орбитите бяха хлътнали, устата беше отворена във вечен писък, разкривайки противни зъби.
— Сигурен ли си, че е той? — попита Руфъс.
— Той е — каза Алби. — Носи кепето си.
А каква гледка представляваше то!
Древните статуи и другите изображения на Имхотеп създаваха погрешна представа за характерната му шапчица.
Защото тя не беше изработена от някакъв си прост метал.
Великолепно полираното сребро сияеше под светлината на фенерите им. По ръба на шапката бяха гравирани символи от Словото на Тот.
Алби се загледа с благоговение в сребърната шапка. Среброто беше странно — матово, без да отразява светлината, като това на…
— Сребърните… — промълви Алби. — Шапката на Имхотеп е взета от главата на сребърен. Те са били пазители на древни места като Лабиринта. Чудя се дали Имхотеп не я е взел от някой сребърен при посещението си в Лабиринта.
Бавно и внимателно Алби бръкна в разбития под и свали сребърната шапка на мумията, разкривайки черната кожа на скалпа.
Това беше основната причина да дойде тук.
Беше му хрумнало по време на полета.
Картина, която беше видял на космодрума.
Спомни си подобните на татуировки изображения върху главите на бронзовите, подобни на тези, които виждаше в момента върху сребърната шапка — спирали и символи от Словото на Тот, гравирани върху блестящите им черепи.
Предадох тайните на лабиринта на тялото си според обичая на древните.
На тялото си.
Според обичая на древните.
По начина, по който древните бяха гравирали главите на бронзовите и сребърните.
— Именно затова е носил винаги тази шапка — каза Алби. — За да скрива знаците върху скалпа си.
И освети с фенера си почернялата кожа на черепа на Имхотеп Велики. Запечатана в сивия камък, мумията се беше запазила много добре.
Знаците върху скалпа се различаваха трудно, но ги имаше, нанесени със сиво мастило върху почернялата от времето кожа.
Завъртулки.
Геометрични форми.
И редове текст, изписани със Словото на Тот.
Докато разглеждаше татуирания текст и изображенията, си спомни друга част от текста на Имхотеп:
Когато умра, нека следващият първожрец на Амон-Ра копира записаното по същия начин.
— Следващият първожрец на Амон-Ра — повтори Алби. — Предполагам, че някой високопоставен в Католическата църква пази същите тези тайни, татуирани на скалпа му. Най-вероятно кардинал Мендоса.