Едва след всички хаотични събития около откриването на Трите тайни града Джак беше научил какво е станало с монасите на Омега.
Те бяха изчезнали.
Бяха го съобщили дори по новините — монасите от потайния орден изоставили квартирите си в съседство с Галерия дел Академия, като взели със себе си цялото си имущество, включващо множество безценни произведения на изкуството, както и скици.
За телевизионните репортери те бяха просто група смахнати монаси.
За Джак обаче хе бяха нещо много по-смъртоносно.
Те бяха експерти по всички астрономически събития, свързани със събитието Омега.
— Освен това се показаха като безусловни женомразци — каза Джак на Зоуи и Хадес два дни по-късно, докато проникваха в Галерия дел Академия във Венеция. — Гледат на тях като на създания за разплод, чиято единствена цел е да служат на мъжете.
— Значи говорим за много модерни мислители — иронично подметна Зоуи.
— Най-лошото е, че наистина вярват в това.
Джак си спомни как лидерът на монасите, върховен брат Езекил, беше трепнал от почти физическа болка, когато Лили го беше заговорила.
„Млък! — беше изпищял той. — „На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие“.
— Водачът им брат Езекил каза, че женският глас е нещо противно и отвратително — каза Джак на Зоуи.
— О-кей…
— Името му всъщност е Николае Никулеску — каза Хадес. — Така се е наричал преди да приеме духовното си име Езекил. При монасите на Омега духовното име винаги започва с Е. Подобно на мнозина от събратята си, Езекил е румънец по рождение. Преди време орденът станал пристанище за ултраконсервативни румънски свещеници и монаси, които смятали, че редовната Църква е прекалено снизходителна. И до днес орденът на Омега поддържа връзка е католиците хардлайнери в румънските Въоръжени сили.
Зоуи отиде да провери квартирите, докато Джак обиколи светая светих на царството на монасите — основното подземно хранилище на музея.
Пред вратата му беше поставена полицейска лента, но той просто я скъса и влезе.
Монасите на Омега наистина бяха взели кажи-речи всичко, което може да се носи.
Това не включваше поразителната каменна статуя в естествен ръст в средата на помещението.
Тя все още стоеше там — изкривено от болка изображение на мъж с вързани отзад ръце, обърнато към небето лице и уста, отворена в агонизиращ писък.
— Езекил ми каза, че статуята всъщност е човек, загробен в течен камък — каза Джак на Хадес. — Неканен гост, хванат в музея. Възможно ли е да е истина?
— Загробването жив в сивия камък открай време се използва като наказание в религиозните кръгове — отвърна Хадес. — Този болезнен писък ми се вижда достатъчно истински.
— Тези типове определено не ми харесват — каза Джак.
Той пристъпи към няколкото стоманени шкафа, които беше видял миналия път; в тях имаше широки чекмеджета, в които се пазеха най-различни пергаменти и скици.
Именно там двамата с Лили бяха открили отпечатъка на цялата триъгълна каменна плоча, която беше ключът към преминаването през Изпитанието на градовете.
Джак си спомни, че сред останалите пергаменти беше видял звездна карта върху папирус с надпис на латински MAGNVM VIAM PORTAE QVINQVE: Петте порти към Големия лабиринт.
Но сега повечето чекмеджета бяха опразнени от съдържанието им, макар че в някои все още имаше различни документи и отделни листа.
На един такъв лист Джак видя написано на ръка: INCAINCERCAND SA DETERMINE LOCATIA CELUIDE-AL DOILEA.
— На какъв език е това? — попита той.
— На румънски — отвърна Хадес. — Означава „Още се опитвам да определя местоположението на втората планина“.
— Значи вече са се включили в надпреварата — каза Джак. — Точно от това се страхувах.
Намери друга бележка до първата: INCA INCERCAND SA GASEASCA STATUIA SRELUI.
— А тук какво пише?
— „Още се опитвам да намеря статуята на змията“ — преведе Хадес.
— Имаш ли някаква представа каква е тази „статуя на змията“?
— Не… — замислено отвърна Хадес.
На друг лист Джак намери поредица числа — някакви координати с географски ширини и дължини:
Взе листа. По-късно щеше да провери координатите на картата.
— Хей, Джак — повика го Зоуи, която се връщаше от квартирите. — Като изключим няколко зарязани библии, попаднах само на това. Намерих го в един шкаф, в джоба на старо сако.
Тя протегна ръка. На дланта й лежеше странен малък пясъчен часовник на тънка верижка. Часовникът беше пълен с фин сиво-черен прах, който Джак познаваше отлично.