Кракът му се подхлъзна на заледено и той тупна по задник на стъпалата на портика, като изтърва Стреч и Алойзиъс и едва не изпусна Лили.
Просто не беше в състояние да мъкне и тримата.
Не можеше да го направи сам.
Но и не можеше да ги остави.
Нямаше да ги остави.
Наведе глава — изтощен, победен.
— Да ти помогна? — обади се някой зад него.
Джак рязко се обърна.
Алби стоеше в горния край на стълбището — млад чернокож мъж на двайсет и една, с една истинска и една изкуствена ръка и нищо, което да защитава ушите му.
„Но въпреки това е добре…“
Явно и той беше стигнал до катедралата през тунела от Кремъл.
— Знам, че ми каза да чакам при влака, но просто не се сдържах — започна да се оправдава Алби. — Трябваше да дойда за Лили…
Джак се изправи.
— Алби! Млъквай! Радвам се, че си тук! Веднага слизай да ми помогнеш!
Джак съвсем беше забравил за Алби, когото бяха оставили да чака в секретната президентска железопътна станция.
Но пък дори да си спомнеше за него, сигурно щеше да приеме, че и той е станал жертва на камбаната като Алойзиъс.
Но звънът не го беше засегнал.
Защото у Алби имаше нещо специално.
Той беше глух.
Можеше да чува единствено благодарение на майсторски измисленото устройство — кохлеарен имплант, който превръщаше естествените звуци в цифрови.
И камбаната не го беше засегнала.
Джак скочи и се задейства.
Остави Алойзиъс на Алби, а самият той продължи да носи Лили на рамо и да влачи Стреч. Алби вдигна Алойзиъс като пожарникар, изваждащ човек от пожар.
Освободен от допълнителната тежест, Джак вече можеше да се движи много по-бързо и двамата с Алби влязоха в прекрасния неф на „Св. Василий Блажени“.
Не обърнаха внимание на великолепната архитектура, а направо се насочиха към стълбището, спуснаха се на долното ниво и тъкмо видяха началото на тайния тунел към Кремъл…
… когато десет бронзови фигури излязоха от прохода и блокираха пътя им за бягство.
— По дяволите, не! — изпъшка Джак. — Не можем да се измъкнем оттук!
— Какво ще правим? — попита Алби.
Джак се обърна, мислеше бързо.
Хрумна му нещо и той включи микрофона на радиостанцията си — на радиостанцията на Алойзиъс.
— Руфъс? Чуваш ли ме?
— Кап’тан Уест? — отвърна обърканият глас на добродушния гигант Руфъс, пилота на Алойзиъс. Той още беше на летище „Внуково“ в югозападната част на града.
Джак въздъхна с облекчение. Както се беше надявал, Руфъс носеше същите защитни слушалки като Алойзиъс.
— Руфъс! Загазили сме! Алойзиъс е в безсъзнание! Хванати сме натясно в катедралата „Св. Василий“ и се нуждаем от незабавно евакуиране! Можеш ли да ни вземеш?
— Че как. Откъде точно да ви взема?
Джак се огледа и преглътна.
— От покрива.
Джак и Алби се помъкнаха нагоре по тесните стълбища на катедралата, понесли приятелите си.
Макар че изглеждаха разположени неравномерно, деветте купола във формата на луковици всъщност бяха симетрични — четирите по-големи образуваха +, а по-малките около тях — X.
Деветият купол заема най-високата и централна част на катедралата и увенчава колосалната кула над нефа. Той е единственият небоядисан, тъй като е позлатен.
Катедралата се издига постепенно на три основни нива — широка основа от червени тухли, средно ниво, състоящо се от малки секции боядисани в зелено покриви, които свързват основите на кулите, и накрая самите кули.
Джак отвори с ритник един прозорец и излезе на западната страна на средното ниво, между две от кулите и над портика.
Наклоненият зелен навес над портика се спускаше стръмно надолу и продължаваше в посока север-юг.
От мястото си Джак можеше да види два от камионите на площада, които почти бяха приключили с разтоварването на бронзовите войници.
В северния край на портика имаше боклукчийски камион. След като шофьорът явно бе изваден от строя при първия звън на камбаната, машината се беше забила в портика.
Точно сега бронзовите фигури от най-близкия автовлак подминаваха камиона и влизаха в катедралата.
Движеха се бързо и нахълтваха вътре през вратите на портика.
Алби застана до Джак.
— Какво правим сега?
— Руфъс няма да успее да дойде навреме — каза Джак и кимна към катастрофиралия боклукчийски камион. — Поне си имаме транспорт. Хайде.
Затичаха се по покрива, понесли Лили, Алойзиъс и Стреч, докато под тях бронзовите фигури влизаха в катедралата през всички входове.