… но не толкова, че да устои на удара на падаща машина, тежаща десет тона.
Когато задницата на камиона се стовари върху леда само на няколко метра от Големия москворецки мост, Алби се залепи за облегалката.
Подобно на ударено с чук стъкло, ледът моментално се покри с десетки пукнатини.
При всички други обстоятелства положението щеше да е комично — боклукчийски камион с вирнат към небето нос, опрял колела в бреговата стена и забита в леда задница.
Но не и този път. Ледът се разчупи и камионът веднага и неумолимо започна да потъва.
Алби се задейства на мига.
Докато целият камион се плъзгаше надолу, той откопча предпазния колан, отвори вратата и изхвърли Стреч на леда.
После грабна Лили и точно когато кабината на камиона се изравни с повърхността на леда и се канеше да потъне, изскочи навън.
Двамата паднаха тромаво на леда. Изпадналата в безсъзнание Лили се търкулна като парцалена кукла, а камионът изчезна напълно в пробитата от него дупка и ледените води на реката го погълнаха.
Алби дишаше тежко, заровил лице в снега.
— Леле, това беше жестоко…
Успя да изрече само това преди да види как някаква фигура се появява над парапета точно над него — поредният бронзов автомат.
Алби не знаеше какво да прави.
Трябваше да защитава Лили и Стреч, но вече нямаше кола, с която да ги откара.
Чуваше самолета да реве над катедралата — беше прекалено далече.
Още шест бронзови фигури се появиха на парапета.
— Не — тихо промълви Алби.
Нямаше надежда за спасение.
И то изникна внезапно зад Алби — изхвърча изпод близкия мост и се плъзна, за да спре само на няколко стъпки от него, Лили и Стреч.
Компактна машина, приличаща на хибрид между мотоциклет и снегомобил.
Предната част беше на мотоциклет — с дръжки, седалка и ски вместо колело. Задницата приличаше на малка каросерия на камион с две вериги под нея. Отстрани се виждаше емблемата на Московската паркова управа.
В машината имаше две фигури с дебели бели канадки — едната яхнала седалката, а другата приклекнала отзад. Лицата им бяха скрити от бели огледални очила, бели каски със слушалки и бели шалове около устата.
Втората двойка наблюдатели.
Водачът свали шала и очилата и се оказа доста красива млада жена към трийсетте.
— Бързо! — извика тя на Алби. — Качвай ги отзад! Трябва да се махаме преди…
С оглушителен трясък един от автовлаковете се спусна по стъпалата на една платформа за корабчета малко по-надолу по течението. Шофьорът му го водеше напред, без да го е грижа за състоянието на ресорите, и бързо се озова върху заледената река.
Първият автовлак беше последван от втори и трети, като всички се понесоха към реката и се насочиха към Алби и останалите.
Втората облечена в бяло фигура на моторната шейна също махна шала си. И също беше жена, доста по-възрастна от водачката — може би на седемдесет, с покрито с бръчки, но мило лице.
— Размърдай си задника, момче! Няма да ви направим нищо лошо! — викна тя, докато скачаше пъргаво от каросерията. — Ние сме монахини, почитателки на Оракула, и сме бесни, задето онези кучи синове избиха сестрите ни в манастира. Хайде, размърдай си задника!
И Алби си го размърда.
— Монахини? — изненадано попита той, докато по-възрастната жена му помагаше да натовари Лили и Стреч в каросерията.
— От онези, които сритват задници — отвърна възрастната. — Това е сестра Агнес, а аз съм сестра Линда.
След като Лили и Стреч бяха натоварени, Алби и сестра Линда също скочиха в каросерията.
— Агнес! Настъпи газта — извика старата монахиня.
Младата на кормилото не се нуждаеше от още подканяне.
Моторната шейна полетя, изхвърляйки сняг изпод веригите си, и се понесе по широката замръзнала река, преследвана от трите огромни камиона.
Насочиха се на югозапад, следвайки извивките на реката към няколкото моста, които минаваха над нея.
Потънала на шест метра под нивото на крайбрежните булеварди, замръзналата река на практика представляваше широка траншея с високи стени от двете страни.
Пъргавата моторна шейна летеше по тази траншея, а мощните камиони я настигаха с рев.
Алби погледна разтревожено назад — автовлаковете бяха огромни и във всяка от каросериите им все още имаше поне по десетина бронзови войници.
Изведнъж някакъв мъж с черна бойна екипировка, вероятно рицар или скуайър на Златната осмица, се подаде от кабината на първия камион с вдигнат на рамото гранатомет.