По време на отлива заливът около великолепния остров е не по-малко опасен. Оголеното морско дъно се превръща в смъртоносна пустош от засмукваща тиня и капани от подвижни пясъци.
Гибелното море.
Самият манастир е истинско архитектурно чудо. Ако беше построен на морското равнище, щеше да е съперник на Нотър Дам в Париж, но се издига на сто петдесет и два метра над околния терен на самия връх на острова и се вижда от километри.
Разположената на множество нива катедрала е нейните кули се спуска надолу по склоновете в поредица от огромни, подобни на стъпала стени, които пазят средновековния град в подножието. На нивото на водата пък островът е защитен от крепостна стена, която го обкръжава напълно.
На самия връх на манастира, на края на основната кула на катедралата, в най-високата точка на укрепения остров, се издига златна статуя на архангел Михаил.
Опасните приливи и крепостните стени са се доказали като отлична защита на Мон Сен Мишел — той издържал не една, а три английски обсади през Стогодишната война. Англичаните дори се установили на лагер на съседния необитаем остров Томбелен, но така и не успели да превземат Мон Сен Мишел.
През 19 век същите тези стени и приливи работели в полза на Наполеон, който превърнал острова в затвор — нещо като тогавашен Алкатрас.
И една последна забележителност, която си заслужава да се посочи — много преди Католическата църква да стъпи на острова, на Мон Сен Мишел имало множество каменни кръгове и древни езически светилища. В продължение на над хиляда години Църквата забранява достъпа до тези обекти.
Вечерта на 23 декември Мон Сен Мишел сияеше.
Пълната луна къпеше в светлината си целия залив, а прожекторите по долните стени на острова осветяваха горните нива на манастира. Те бяха поставени от предния отряд на Сфинкса, чиито членове можеха да се видят навсякъде по острова и най-вече около катедралата.
Приливът идваше. Бързо.
Прииждащите вълни се разбиваха в крепостните стени и кулите.
Единственият път, свързващ приливния остров със сушата, представляваше дълго издигнато шосе. То също беше осветено от прожектори и бе блокирано от четири джипа, два камиона и…
… двайсет бронзови войници, гледащи безстрастно навън.
В другата посока, на север, се намираше остров Томбелен, нисък и тъмен в нощта.
Но под него имаше движение.
Джак и Йоланте бързаха по тесния тунел, прокопан под морското дъно между Томбелен и Мон Сен Мишел.
Бяха оставили Никой и Хадес на острова при хидроплана, с който бяха стигнали тук. Самолетът беше скрит в стара рибарска барака, част от изоставените колиби по северния връх на необитаемия остров.
Долу в тунела Джак и Йоланте много добре си даваха сметка, че в света над тях приливът приближава.
Защото надигането на водите над тях означаваше и надигане на водите и вътре в тунела.
Това беше така, защото проходът, прокопан от англичаните преди шестстотин години, не беше съвсем херметичен. За повече от половин хилядолетие древните му стени бяха станали порести и по време на приливите тинестата вода бавно проникваше в него.
— Трябва да побързаме! — каза Йоланте, без да спира да тича. Надигащата се вода се плискаше около коленете й, лъчът на фенера й подскачаше нагоре-надолу. — Когато приливът дойде, водата постепенно пълни тунела и го превръща в капан. Англичаните го използвали само веднъж в опит да щурмуват Мон Сен Мишел, но приливът дошъл прекалено бързо и двеста войници се удавили. Множеството трупове така задръстили тунела, че той не можел да бъде използван отново, без да го разчистят. После войната свършила, англичаните си заминали и тунелът бил забравен.
Мрачното свидетелство за онова масово удавяне беше навсякъде около тях — дори сега, шестстотин години по-късно.
Плътта и костите на мъртвите нашественици отдавна бяха станали на прах — разчиствайки до голяма степен пътя, — но техните брони и оръжия от 15-и век бяха останали.
На Джак му се налагаше да прескача ръждясали нагръдници, изпуснати мечове и почернели щитове, докато бързаше по тесния грубо изсечен тунел.
Надигащата се вода представляваше зловонна бяла киша, смес от кал и тиня. Идеята да се удавиш в подобно нещо беше меко казано противна.
Тунелът беше дълъг около два километра и когато стигнаха края му, кишата, подхранвана от прилива над тях, се беше надигнала до бедрата им.
Най-сетне двамата стигнаха до средновековна стена с пробита в нея дупка. Там ги очакваше възрастен мъж с рошава бяла коса, католическа якичка и добродушно лице.