И след това тръгнаха.
Лили беше грубо бутната към стълбището.
Успя да хвърли последен тъжен поглед назад към жертвения басейн. Брат й, когото почти не беше познавала, сега беше погребан в плътен камък.
Последните му действия, както сам беше казал, били заради единствените хора, които са го обичали.
Лили знаеше кого има предвид.
Чудесните любвеобилни родители на Скай Монстър, които бяха прибрали Александър в дома си като малко момче и го бяха отгледали като свое собствено дете.
Хората на Сфинкса — рицарите на Златната осмица — ги бяха убили по най-ужасен начин.
После я изблъскаха от залата и я качиха на самолет до Ереб.
Царски затвор, Ереб
Средиземноморски бряг, Алжир
5 декември
Роланд Рубълс си пееше щастливо в непрогледния мрак на изоставения царски затвор.
— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролетно утро приличат…
Както можете да се досетите, Рубълс беше клинично луд.
Преди много време беше изискан иконом на малко владетелско домакинство в Люксембург. Но един уикенд, когато господарят му не си беше у дома, Рубълс беше убил и изял съпругата му, двете му деца и едно куче.
Осъден да прекара остатъка от живота си вграден в каменна плоча на печално известната Стена на страданието в Ереб, Рубълс остана ужасно разочарован, когато Джак Уест-младши, негов съсед на стената, беше успял да се измъкне от затвора, без да го вземе със себе си.
Фактът, че Джак беше първият човек, успял да избяга от прословутия затвор, не беше впечатлил особено Рубълс, макар че той си даваше сметка, че може би само трима души на целия свят знаят местоположението на това място.
— Ирландски смях щом се лее, сякаш ангели пеят…
Все пак Рубълс си имаше нов съсед, което беше известна утеха за него — при това не друг, а самият управител на Царския затвор, граф Яго Десакс, по-малкият брат на Хадес, царя на Подземното царство.
След като беше спасен от ловеца на глави Алойзиъс Найт, Джак най-безцеремонно беше оковал Яго в плоча от течен камък и го беше окачил на Стената на страданието, хвърляйки тъмничаря в собствената му тъмница.
— Щом ирландски сърца са щастливи, светът става ярък и весел…
И сега, няколко дни по-късно, докато затворниците около него полудяваха от глад, жажда и пеенето на Рубълс, мракът изведнъж беше прорязан от лъчи на фенери и пред Рубълс се появиха десетина въоръжени фигури.
Щом ги видя, той се разпя още по-прочувствено и енергично:
— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролет…
Бам!
Челото на Рубълс се пръсна и навсякъде се разлетя кръв и мозък. Главата му, все още скована в изправената каменна плоча, не можеше дори да клюмне настрани. Рубълс остана да си виси там с широко отворени очи, увиснало чене и дупка в челото, кръвта от която мудно се стичаше по лицето му.
Сфинкса пристъпи от мрака и свали пистолета си.
Застана пред плочата на приятеля си Яго и нареди:
— Извадете го.
Отне им половин час да освободят Яго от плочата.
Докато всички се бяха скупчили около доскорошния затворник, един от помощниците на Мендоса, млад сръбски свещеник на име Мирослав Чилич, се измъкна тихомълком от групата.
Като се движеше бързо на светлината на малко фенерче, той мина по няколко тъмни прохода, навлизайки все по-навътре в древния затвор, докато най-сетне стигна до най-дълбоката тъмница на това отвратително място — квадратно помещение с каменни стени, в средата на което имаше голяма яма.
Трудно беше да се каже колко дълбока е тя.
Като едното нищо можеше и да е бездънна.
В средата на ямата, на шест метра от стените, висеше здрава желязна клетка, окачена на яка верига.
Килия, от която не можеше да се избяга.
Вътре в клетката се виждаше огромен тромав силует, обвит в сенки.
Не помръдваше.
Младият свещеник впери поглед в него с очи, разширени от страх и…
… обожание.
Макар лицето на затворника да тънеше в сянка, нямаше съмнение, че той гледа право към младия свещеник.
— Генерал Растор — тихо каза отец Чилич. — Казвам се Чилич. Аз съм верен ученик. Вие бяхте командир на брат ми по време на размириците в родината ми. Вземете.
И хвърли ключ през бездната към фигурата в клетката.
Ръката на затворника се стрелна като камшик и улови ключа.
Когато Растор заговори, гласът му беше като тихо стържене, от което по гърба на младия свещеник пробягаха ледени тръпки.
— Ще бъдеш награден в следващия живот, синко — каза затворникът.
— Благодаря, генерале — отвърна отец Чилич. — Простете, но трябва да се връщам преди да са забелязали отсъствието ми.