Защото имаше важни неща за вършене.
Само след минути Сфинкса стоеше пред двайсетте обитателки на Новодевическия манастир в тъмната крипта дълбоко под катедралата с петте купола, в присъствието на двамата си съветници, петимата рицари, дванайсетте бронзови войника и осмината други мъже.
Всички монахини бяха коленичили с изключение на игуменката майка Беатрис, която стоеше дръзко пред него.
Някои от монахините хлипаха тихо.
Повечето хвърляха тревожни погледи не към Сфинкса или ужасяващите бронзови фигури, а към другите осем мъже.
Защото те бяха като излезли от кошмар.
Бяха дребни и кльощави, с жилави мускули и отпуснати рамене. Но истински ужасяващото в тях бяха лицата им — зъбите на мъжете бяха заострени, а на челата им, покрити с червени татуировки, имаше хирургически имплантирани подкожни рога.
Щом ги видяха да влизат, една от по-младите монахини беше ахнала неволно: „Вандали…“
Криптата на катедралата беше ужасно студена.
По същество тя представляваше дълъг коридор със сводове и затворени с решетки ниши от двете страни, които бяха паметници на велики руски жени през вековете. В някои от тях имаше малки параклиси и олтари, а други бяха заети от достигащи до кръста каменни саркофази.
Игуменката погледна Лили, която стоеше със закопчани ръце зад Сфинкса.
— Ти си Оракулът… — промълви старата жена, след което погледна с ужас Сфинкса.
— Първосвещенице — официално каза Сфинкса.
— Пазачо — с равен глас отвърна игуменката.
Сфинкса се усмихна весело.
— Радвам се да те видя, Беатрис. Поостаряла си.
— А ти, Хардин, си все същият никаквец от най-висока класа. — Старата игуменка го изгледа свирепо. — Беше си лайно, когато беше малък и ти бях гледачка, и очевидно си оставаш лайно. Е, значи най-сетне направи хода си?
— Много дълго чаках този момент — рече Сфинкса.
— Винаги си бил търпелив, признавам ти го — отвърна майка Беатрис. — Търпелив, наблюдателен…
— Ами, благо…
— … и жесток — довърши монахинята. — Никога няма да забравя какво направи на онова момче Лудовико.
— Той открадна новите ми слънчеви очила.
— А ти го ослепи.
— Една от заповедите гласи: „Не кради“.
— Ти беше на тринайсет, Хардин — каза старата монахиня. — Когато са деца, нормалните психопати измъчват малки животни и домашни любимци. А ти измъчва момче.
Сфинкса й отвърна със самодоволна усмивка, след което каза:
— Искам камбаните.
— Не са тук — отвърна майка Беатрис. — Не са тук от сто години…
— Те са в криптата на царевна София Алексеевна точно зад теб — рязко каза Сфинкса и кимна към огромното засводено хранилище зад нея, най-голямото в целия подземен комплекс.
То представляваше правоъгълно помещение с размерите на гараж за две коли, изградено изцяло от сив камък. На вратата му беше изобразено намръщеното лице на достолепна жена със свъсени вежди и корона на главата.
Сфинкса докосна сивото лице на релефа.
— Царевна София — каза той. — Дъщерята на цар Алексей и за известно време всемогъща регентка на Русия. Но това не свършило добре за нея, нали, Беатрис?
Игуменката премълча.
— В зенита на могъществото си царевната възстановила този манастир и поддържала монахините, но когато изгубила властта, била затворена тук до края на живота си — продължи Сфинкса. — Помниш ли какво е направил новият цар Петър с поддръжниците й, Беатрис?
— Обесил ги — тихо рече игуменката. — Точно пред прозорците на килията й, така че ако погледне навън, да ги види.
— Петър е бил наистина изобретателен садист, признавам му го — каза Сфинкса. Очите му се присвиха.
— Виж, Беатрис, нека се обзаложим. Да отворим криптата още сега. Ако Камбаните на сирените наистина ги няма, както твърдиш, ще убия теб и сестрите бързо и безболезнено, с куршум в главата. — Той вдигна пръст.
— Но ако камбаните са вътре и ме лъжеш, ще ви оставя на моите противни приятели.
И махна с ръка към осмината вандали с техните ужасяващи зъби и „рогати“ глави.
Майка Беатрис преглътна.
Лили замръзна.
— Отвори — нареди Сфинкса на Йегер Айнс.
След минути вратата на криптата беше разбита е контролирани експлозиви и Сфинкса огледа вътрешността.
Не беше от хората, които се впечатляват лесно, но този път затаи дъх.
Пред него се намираше огромна сфера от злато и сребро, висока девет стъпки.
Съвършените страни на великолепното изделие бяха полирани до блясък. Сферата беше изумителна е безупречността си — прекалено прецизна, за да е била изработена от хора от отминали столетия; може би прекалено прецизна дори за хората от настоящето.