— Всичко е наред, Рокси — казваше тя. — Добро момиче. Добро момиче. Поехме го. Държим го. Зоуи?
— Добре, Трейси, направи го — каза гласът на Зоуи.
В сегашното си състояние, пленник в собственото си тяло, Джак не знаеше какво да мисли.
Явно беше, че Лили не е тук. Тя също беше заспала.
Зоуи също не можеше да е тук. Тя беше другаде, на друга мисия — но Джак не можеше да си спомни къде точно.
Може би това се случваше накрая, в миговете преди смъртта. Докато тя те взема, чуваш гласовете на хората, които си обичал най-много — в неговия случай гласовете на Лили и Зоуи.
И тогава усети внезапни бодежи зад ушите си и…
… Джак Уест-младши се надигна и седна на пътя пред портата Яфа, буден и съвсем жив!
За момент силните прожектори на хеликоптера го заслепиха и той вдигна ръка, за да защити очите си.
Няколко неща се случиха едновременно:
Нещо малко, черно и космато скочи в скута му.
Рокси.
Тя облиза свирепо лицето му и го олигави целия, за да покаже обожанието си.
Някакви човешки ръце го сграбчиха в силни прегръдки и той чу гласа на Лили.
— Татко!
Когато очите му привикнаха с ярката светлина, Джак видя, че наистина е Лили — неговата Лили, будна и жива, го държеше в прегръдките си.
После започна стрелба, силна и близка, и Джак видя три фигури да стоят недалеч от него и Лили и да стрелят към приближаващите бронзови редици.
Зоуи.
И Стреч.
И Алойзиъс Найт.
Но как беше възможно? Последния път, когато беше видял Стреч и Алойзиъс, те спяха…
Точно сега това нямаше значение.
Тримата явно използваха специалните куршуми, защото бронзовите падаха, а Йегер Цвай си плю на петите.
Джак още не беше сигурен, че това не е някакъв безумен сън, предизвикан от звъна на камбаната.
И после, прикривани от все още стрелящите Стреч и Алойзиъс, Лили и Зоуи го вдигнаха заедно с още някаква тъмнокоса жена, която не беше виждал никога, и го понесоха към микробуса, зад чийто волан седеше сестра Линда.
— По-бързо, мамка му! — извика старата монахиня насред стрелбата.
„Май наистина е някакъв смахнат сън“ — помисли си Джак.
След секунди вече беше вътре до все още отпуснатите тела на Мечо Пух и Истън и се отдалечаваше от Стария град. Надигна се и видя през задното стъкло как Йегер Цвай гледа яростно след тях.
Докато микробусът се носеше по пустите улици на модерния Йерусалим, Джак започна да идва на себе си.
Сестра Линда караше като демон и изобщо не намаляваше скоростта на завоите по улиците с жилищни блокове от двете страни.
— Линда! — извика Зоуи. — Не можем да избягаме на хеликоптера, след като се издигне! Трябва да се скрием! Вкарай ни веднага под земята!
В отговор сестра Линда рязко завъртя волана и колата се понесе по рампата на подземен паркинг под един жилищен блок.
Спуснаха се три нива, преди Линда да набие спирачките.
Джак още лежеше на едната си страна и се опитваше да проумее внезапното си и неочаквано спасение.
Стреч и Алойзиъс огледаха паркинга с вдигнати оръжия.
И Зоуи и Лили клекнаха до Джак.
И се усмихнаха широко.
— Хей — рече Зоуи. — Хайде, събуждай се.
— Здрасти, тате — каза Лили. — Върнах се.
Алепо, Сирия
4 часа по-рано
Докато Джак бързаше към Йерусалим, Зоуи и сестра Линда летяха с малкия си хидроплан А10 — със спящите Лили, Стреч и Алойзиъс отзад — към град Алепо в Сирия.
Отне им известно време, но сред руините на великолепния някога римски град, чиито жители живееха под постоянна заплаха от бомбардировки от страна на бруталния сирийски режим, успяха да открият малка мобилна болница на Medecines Sans Frontieres — Лекари без граници.
Намериха полевата болница, след като разпитаха местните жени дали знаят за лекарка, специалист по проблеми със слуха и дишането. Оказа се, че много от тях знаят, и им разказаха за чудесна ушна лекарка, спасила слуха на много от децата им след като в близост до тях избухнали бомби.
Чудесна ушна лекарка.
Това определено звучеше като д-р Трейси Смит.
Така на Коледа, сред прашните руини на Алепо, Зоуи и сестра Линда откриха една поразителна жена със запретнати ръкави и кафява коса, вързана небрежно на опашка, да преглежда съсредоточено с отоскоп ухото на едно малко дете.
— Трейси! — повика я Линда.
Лекарката се обърна. Беше на около четирийсет и пет, с остър поглед и доста привлекателна.
Кимна им.
— Я, здравей, Линда. Покрай всички онези камбани на сирени по света се чудех дали някой няма да дойде да ме търси.