Велимир Петров
Двете кьошета
Подстригаха Тополата на чичо Тачо на педя от тротоара. Остана кух дънер, колкото голяма тава за сладко, с диаметър — половин тротоар. След първия дъжд в кратера й се завъдиха чудесни кладници, към три килограма, че си ги хапнахме.
Специална техника идва да извърши тази сложна сеч, чакана със страх и с години — хеле, най-после! Изхендрена топола — като Кулата в Пиза и а-а да се сгромоляса и потроши екстериора между Двете кьошета и каквото докопа отстрани.
Чичо Тачо я посадил, като дете, пред старата им къща. Новата им къща и нашата — са иженарицаемите — Две кьошета.
Като друсна през седемдесет и седма, Пинтето звъня, под тревога, на всички врати: айде бе, чакате да ви затрупа ли!
Девет вечерта, оцъклена луна, животински страх! Местихме колите — да не са под високи сгради. Ами, къде да си преместим къщите! Придържам подмишница чичо Тачо, вече… взел-дал, краката му — като меки пружинки. Това е второто ми земетресение от Вранча — вика — много съм живял, заседях се. Сечете тополата, че стана опасна!
Високо нещо! Една зима почерня от коалиционни гарги; какво се харесали там — грацат, цвъркат, цвъкат, голяма олелия. Стоичко гръмна с двете цеви, да сварял на ирландския сетер Дик — бактисал на малай. Събра от земята четирийсет и две, а още колко висиха заплетени о клоните, с увиснали човки и крила; чак пролетта се зашумиха и скриха.
Обаждахме се къде ли не, да дойдат и отсекат; да дойдат, да дойдат — минаха двайсет (!) години, уж все тя наред — добре, че не стана сакатлък.
Чичо Тачо, подполковник, преподаваше във Военна академия — военна психология. Като бивш царски офицер, без право на държавна работа, захвана кошничарство, изучи го и отгледа и изучи две дъщери. Наближеха ли избори, го прибираха „на сянка“, докато офето спечелеше с 99,99%.
Баща му — дядо Нако Михайлов, доволно мумифициран; с брада и цайсове като Циолковски; гарсонетка, твърда яка, маншети и папионка — като Морис Шевалие — кротко си отмерваше крачките с преголям за ръста му дъждобран. От първия випуск на Историко-филологически факултет — 1893; четирийсет години преподавал в Мъжката и Девическата гимназии. Прякорът му бил Соса, щото казвал: …войната сос германците… срещата сос тези… Знаехме го като англофил. Животът му нанесъл два тежки удара: ранната смърт на жена му (от скарлатина през Първата световна) и на големия му син — тъкмо завършил фармация в Страсбург, заболял от епидемичен менингит. Малкият Тачо бил палавник, скиторел по Дунава; дядо Нако му се карал от Кея с думите: Тачо, апелирам към твоето внимание! Чичо Тачо, на шега, се обръщаше и към дъщерите си така. Ани завърши гимназия със златен медал, навярно и поради което, част от внуците й са близначки!
Притежава и други екстри: професор е, води елегантно кроткия съпруг — Гошето (също професор) и прочие.
Майка й — леля Спаска, като сестра на прочутия, навремето, държавен треньор по спортна гимнастика — Нено Мирчев, нямаше начин да не е перко по темата. До дълбока старост, със завидна спортна фигура и още по-завиден спортен хъс, влачеше оределите редици на все още живите и… полуживи свои връстници, по паркове и градинки, да спортуват за здраве и дълголетие! Баща ми казваше, че ако не за друго, ходели да се преброяват и конущисват. Всеки ден видимо намалявала бройката…
Долния етаж държаха Кирил Кръстев (редактор на в. Зора) и леля Лалка — също ту ги прибираха, ту ги пущаха. Имаше и друга причина — по тъмно у тях пристигаха с файтони, да играят покер. Отгледаха внук си Наско, сираче; разправял ми разни ужасии за самообесил се с чорап баща в клозет на влак — кое вярно, кое не. Поддържаше ги леля от Виена. Наско хванаха да краде, изселиха се.
Животът го оправил, станал човек, показвали го по ТиВито.
Като почина дядо Нако, изнесоха от старата къща книгите му, събирани цял живот. Неговите хора бяха в София. От Градската библиотека си избраха количества книги и ги отнесоха с каруци! Беше мрачен ден; карах морбили и гледах със залепен о стъклото нос. Направо на пустата улица, като камара въглища, останаха нежелани томове. Бяха библиотечно и луксозно подвързани, с черна шагренова кожа, пресовани орнаментирани ъгли и прегъвки, златни букви със сух печат: Н. Михайловъ.
Родителите ми — на работа; на улицата само Петьо Петлето, безлична личност — мярна се, разузна и отмъкна камарата (дали за огрев?) на няколко пъти, с количката за пясък. Заръмя…
Проф. Ани Гергова, по баща Михайлова, завежда Катедра — библиотечно дяло в СДУ. Каза ми, че дядо й бил Книголюб! Следва — които се разпоредиха с библиофилското му съкровище — са книгомразци.
В старата къща живееха разни чешити.