Митю Скалата притежаваше Модни обувки по поръчка — СКАЛА. (Основа за сетнешната обущарска кооперация Солидарност). Беше нисичък, плешивичък и пъргав — сам вземаше мярката на клиентките. Само жена му — Зорка, цицеста и закръгленка — не знаеше, че прескача до булката на ортака — Здравчето, от другата половина на къщата, когато титулярът дежуреше във фирмата. На всичкото отгоре ортакът беше висок, млад и мургав хубавец, с моден балонзайдер.
(Натрапва ми се един сантимент, който, ако бях предприемчив — можеше да ми изкара в ония години поне народна пенсия. Баща ми ще да е прокопсал малко, в смисъл — опаричил, щото през 1943 ми поръча нови чепички, шоколадов цвят и бомбелии (през войната и доста след това, все доизносвах старите доспехи на брат, братовчеди и братовчедки), при „Модни обувки по поръчка СКАЛА“. Уж ми взеха мярка, водиха ме на проби, пак бяха големички, та като съм порастял — да ми са таман! Спъвах се и докато стигнем до Съдебната палата им олющих муцунките. Нещо ставаше! В Голямата градина, пред Паметника на Свободата, на статив, беше подпрян еднометров портрет на Н.В. Цар Борис III, с черна лента в ъгъла. Между Съда и Стъклената будка маршируваха различни групи, имаше и много свещенници. Детското ми внимание беше обсебено от барабанен оркестър деца, доста по-големи, в гвардейски униформи, с високи калпаци и сърмени преплетени галуни. Маршируваха с барабанен бой, водени от малко юначе с висок жезъл: нагоре-надолу, с дрънкулки и лентички. Замаян от оркестъра, се пуснах от Татко и Мама и хукнах да се присъединя, отзад в строя, както им се иска на всички деца. Слязох от бордюра и не аз — чепичките се спънаха във виенските павета и пльоснах по очи. Изскърцаха спирачки (и сега ги чувам!), един немски военен, ни-сък и дългомуцунест Хорх, се унесе от внезапното спиране; изскочи луксозен немски офицер, с дългопол шинел, притича преди Мама, грабна ме на ръце и като фокусник — в кожената му елегантна ръкавица се оказа шоколад. Очилцата му блещукаха под високата фуражка, станала ни толкова омразна след години, от съветските филми. Така и не се реших да кандидатствам, след години, за народна пенсия, че: съм мачкан от нацисти; или, че съм се хвърлял пред военната машина, като Раймонда Диен, да не заминават за източния фронт! Ако ли бях кандидатствал — трябваше да премълча за шоколада!)
Данчето Скалата я изпращаха от училище дълго двама — трима пергиши, караха се кой да й носи чантата; а съседите отбелязваха: бюстът й ще да е от майчиния джинс; а мераците — от бащиния.
Зорка Скалата имаше парализиран брат, прикован към леглото, отрупан с книги, жаден да размени дума; като дете — сме приказвали. След двайсетина години, като се местеха, го изнесоха старец — бях забравил, че съществува; мъки човешки.
От селата дойде младо семейство, енергично и работно; той — зидар, Златан. Стегна къщето, купи си ЯВА-500; свиркаше си фолклор; с мотора — бръм до село, там нещо градинарско. В махлата го търсеха за дребни услуги, отзивчив. Нещо уручасаха ли го, спомина се набързо. Дъщеря му порастна, завъди внучета; майка й така не се и ожени, помага.
Вляво е къщата на Румянка, дето съм я описал, че през войната, като недостроена и без стопанин, си беше паркирал Минчо Шофьора камиона; руснаците все у дома търсеха ключовете и бензина му.
Баща й — чичо Георги Атанасов е един от двамата останали живи, при стрелбата за избиване на лидерите от Русенската комуна, по време на задължителното им разписване всеки следобед. Беше слаб, оттова сякаш по-висок. Облегнали сме се на перилата на Кея, редуваме се да гледаме с не особено големия му бинокъл, румънския бряг. Белият му шантунг-панталон се усуква, като на закачалка, рехавата му косица се ветрее:
— Кроили са ни кюляф; влакът от Варна още го няма; на площада пред гарата и пристанището дремят файтони, както обикновено. По първи коловоз — бавно маневрират конски вагони; от тях ни зачесаха с тежки картечници; и от друга една висока сграда по Кея; и от още някъде. Файтонджия, заврял се под конете, ми дава знаци да залягам. Паднах като застрелян — не съм им интересен, целеха първо лидерите. И Пъцък Данчо оцеля. Файтонджията мина с файтона, хванах се отзад, за оста и ме изтегли по баира. Защо беше всичката тази борба, тази кръв! Толкова умни хора измряха за този, дето духа! Малък си още, не разбираш; осраха Идеята! Сега, таквиз като мене — стари комунисти, ни изключиха от партията…
Прозорецът на чичо Георги и леля Мара светваше по няколко пъти на нощ — пушеха в леглото.
Имаха богата библиотека. Още ми е съвестно — навремето не върнах „Писма от Южна Америка“ от Борис Шивачев — някой пък я задигна от мен.