Аз го обичах, бога ми. И не с онази долнокачествена любов, която започва от състраданието. Защо да го съжалявам; аз съм инвалидна количка, това е моето предназначение, това е моето призвание — да превръщам чуждите желания в движение. Съжалява онзи, който вижда в живота си по-. Висша цел, който е недоволен от знака на Фортуна. Аз бях приела своя незначителен жребий, аз бях удовлетворена….
та исках да кажа, че го обичах. Свикнах с него от мъничък, и аз бях млада, лъскава, с изумително свежа черна тапицерия. О, ти даже не можеш да си представиш колко тържествено изглеждаха никелираните ми дръжки!
Когато беше съвсем малък, те се редуваха да го бутат. Тогава още не говорех с него, не обичам откровеностите пред трети лица. Когато порасна, когато започна старателно да сресва перчема си, когато под носа му покълна боязливият мъх на мъжеството — тогава вече беше друго. Всъщност той заговори пръв. Дълго време подозирах, че иска нещо да сподели, а кое беше най-близкото му същество? Ако изобщо съм същество. Кое, нали аз? Нали аз съм движението му, а движението е другото име на живота?
И тук започва мръсната история на любовта.
Ти разбираш, че такива като него нямат право на любов. Не, право, разбира се, имат, но никога не могат да се възползват от него. И не ми обяснявай, че е несправедливо, че е тъжно — знам. Все едно да търсиш оправдание защо водата е мокра, а въздухът — въздушен. Има неща, момчето ми, които не трябва да се обясняват, защото обяснението им е по-тъжно от самите неща.
Ти нали не си от философите? Нали не си от онези, които търсят обяснение за необяснимото? Великата мъдрост е да разбираш живота, не да го обясняваш. Щом го разбираш, приемаш, че има печални факти — и край. Той нямаше право на любов — и край.
Колко е просто да кажеш: нямаше право. Но любовта не е само право. Не, не че знам какво е, но ми се струва, че нейната лъжа е многоизмерна, не можеш да я пъхнеш в равнинна координатна система: хикс — право, игрек — задължение. Къде тогава ще останат неизменността, самоизмамата, страхът от празнотата, носталгичният послевкус? Те също са любовта, елементи на многопосочието на любовта. Той не ги осъзнаваше тия неща. Не беше сляп, разбира се, но имаше яка душа, пък и аз не можех да му кажа направо в очите…
Докато една вечер неочаквано ме попита:
— Слушай, Роми, ти наистина ли можеш да мислиш?
Забравих да ти кажа, че той ме наричаше Роми; сам го измисли, абревиатура на корпорацията, която ме е произвела — „Роботи и мислещи машини“, затова Роми.
— Какво значи „да мислиш“? — попитах на свой ред.
— Не знам — призна той, но след малко добави: — Струва ми се, че да мислиш, означава да се измъчваш.
— Е, ако е така, аз също мисля.
Не повярва, разбира се. И ще ти кажа защо: човекът е егоистично същество, всичко възвишено иска да запази себе си. Само той може да мисли, само той — да чувства, само той — да се стреми към истините, да твори, да се терзае. Всичко останало е мъртва материя, празнота, тоест — нищо. Това е висша форма на егоизма и мнителността. по-жалкото обаче е друго — това е неизлечимата човешка слепота.
Имаш вид на интелигентен. Тогава сигурно разбираш, че всяка аксиома е и слепота, и безсилие. „Единствено човекът може да мисли.“ — това е аксиома. Кой го е доказал? Как ще го докажеш? Щом не допускаш противното, то завинаги ще остане недоказано. Противното трябва да се допуска или поне да не се изключва, едва тогава има някакъв шанс…
Например ние, машините. Смелчаците ни наричат мислещи, но винаги слагат тази думичка в кавички. Е, не мога да мисля като Айнщайн, но има ли поне един човек, когото превъзхождам в мисълта си? Поне един от всичките тези четири и половина милиарда? Има. Защо тогава той е мислещ, пък аз не съм?
Румен не повярва. Сетне още няколко пъти отваряше дума и накрая пак свиваше недоверчиво устни. Аз не бързах, никога не бързам в своите отношения с човеците. Пък и природата ми е такава — не съм изследовател, не съм бордови мозък на звездолет. Аз съм возило за недъгави.
Знаех, че въпросът му е само началото, уводът, че тепърва подготвя себе си за голямото. И то не закъсня.
— Аз съм влюбен, Роми.
— Влюбеността и хремата не могат да се скрият.
— Значи си го забелязала?
Ще те питам нещо, момче, не се сърди: защо човекът е толкова наивно същество? Смешно наивно. Аз съм инвалидна количка от биомеханичен тип, управляват ме мускулните потенциали. Румен слагаше на китките си сензорни ръкавели и аз разчитах желанията му, дори когато бяха само вътрешен порив. Останалото е въпрос на програма, а два мегабайта памет са достатъчно много. Ами че аз целия го дешифрирах, разчитах го като елементарен текст! За мен всеки миг той беше един лесно решим ребус! Дали съм забелязала? Можех ли да не забележа аз, която се бях сляла с него, която бях станала част от анатомията му, от физиологията му, от психиката му?