Ако тръгнеш надолу по алеята, малко преди да стигнеш отвратителния басейн, има няколко жасминови храста. Водена от неговите биологични импулси, отивах там… ние отивахме, по-точно криехме се… Искам да те заболи, а за да те заболи, трябва да си го преживял. Трябва три месеца да си прекарвал дните си, скрит като крадец, с някакво тъмно и тежка чувство за несправедливост, и оттам, между клоните, да си гледал едно момиче, което обичаш, напълно безсилен да направиш още нещо. Трябва да си усетил това разкъсващо желание и категоричната невъзможност да промениш поне мъничко… Извинявай, вълнувам се, затова говоря несвързано… Това състояние не може да се опише, то е горчив коктейл от срам, любов и озлобление.
Продължи цялото лято. Не научих името на момичето, не видях лицето й, никога не отидохме по-близо от този жасминов храст. Помня само, че имаше великолепно телосложение — изящни дълги крака, малки гърди на спортистка. Идваше точно в девет. Казах ли ти, че тренираше скокове във вода? От най-високия трамплин, сигурно това беше нейната дисциплина. Малкият асансьор я вдигаше до върха на кулата, после финото й очертание бавно и грациозно се преместваше до самия край и застиваше там в някакво необяснимо вцепенение — секунда, две, понякога пет, понякога десет. Може би е трудно да бутнеш с върха на ходилата сигурността си и да станеш галилеево падащо тяло, СВОБОДНО падащо тяло. А тя наистина падаше свободно, сякаш б родена за тези няколко секунди стремително пропадане, в които не можеш да направиш нищо друго освен нещо красиво.
Всеки път, когато заставаше до ръба, неговият пулс се покачваше до сто, сякаш нему, неподвижния, предстоеше… И всеки път, когато политаше надолу, той повтаряше едно и също:
— Виж, Роми, виж!
С онзи пленителен юношески възторг, който е и бунт, и преклонение.
Аз бях свидетелка на всичко. Не, не в човешкия смисъл. Човеците само присъстват и наблюдават, защото всеки е отделен и самостоятелен, а ние с него бяхме едно СЛЯТО ЦЯЛО. Ние бяхме просмукани един в друг, краен резултат на пълна дифузия: той — с неговия порив, аз — с възможността да го реализирам. През мен минаваха импулсите на цялото му съществуване, аз ги разчитах, обработвах и превръщах в действия. Защото човешките желания, момче, са неоформени, смесени като зеленчукова супа; машините като мен могат за хилядни от секундата да отделят всички съставки, да определят съдържанието им, да измерят процентните съотношения. Накратко: да анализират и да РАЗБЕРАТ.
Кажи тогава кому е по-трудно: на вас, които усещате неосъзнатото, или на нас, които осъзнаваме неусетимото?
Затова аз бях не само свидетелка, аз го разбирах. Единствено аз. С годините бях станала втората му същност, другото му его. Както кучетата започват да приличат на своите стопани. Както вещите в стаята носят характера на своя притежател. Както вие приличате на създателя си.
Веднъж, беше около пладне, криехме се около жасминовия храст, когато той неочаквано ме попита:
— Ще идем ли поне до входа, Роми?
— Безсмислено. Ние нямаме шансове. — отвърнах.
— Ние ли каза?
За пръв път се улових, че се идентифицирам с него. Аз — машината с него — човека. Ние двамата нямаме шансове. Ще кажеш: ти, Роми, си го обичала, всичко негово е станало твое. Може да е обяснение, не го изключвам, макар и така нещата да остават заплетени… Може ли машина да обича? Нали дълбоко в любовта стои инстинктът за продължаване на рода? Значи не може това да е мотив в поведението ми. Какво става тогава? Алтруизъм? Поразмисли и ще видиш, че е също толкова нелепо. Алтруизмът се появява в съвместния произход, в родството според правилото: обичай себеподобния, за да оцелеете и двамата. А нас не ни свързваше нищо — нито еволюция, нито ген, нито история.
Обърках се. Аз трябваше да намеря разумно обяснение, да намеря с цената на всичко някаква логически защитима верига… Пък и други неща ме смущаваха. Сигурно ще ти се сторят глупави, но вече си започнал да ме изслушваш, остани до края…
Докъде бях стигнала? Да, сетих се. В един момент открих, че на мен също ми е приятно да ходя до онзи жасминов храст. Някакво неестествено вътрешно влечение ме тласкаше всеки ден в девет към басейна — да се скрия зад храста, да гледам изящното й въртеливо пропадане. Всеки ден в девет, като ритуал, като част от жизненоважен дневен режим. Беше някаква неукротима вътрешна претенция, почти неистов копнеж. Веднъж Румен беше болен, имаше треска — и тогава аз отидох сама! Не можех да си представя, че ще пропусна ден — скрих се зад храста и я гледах с необяснимо упоение, като оглупяла от възторг. А когато се върнах на обяд, той ме попита: