— Там ли беше?
— Там — казах.
Нищо повече, нито дума — обърна се към стената и долових, че плаче.
Самотните ми разходки продължиха цяла седмица. Сигурно ще ме попиташ защо не отидох по-близо — до басейна до самия трамплин. Можех, естествено, можех, но нещо ме възпираше, нещо необяснимо, ала властно парализираше цялата ми амбиция и воля всеки път, когато исках да преодолея магическата граница на храста, да мина отвъд, да разкъсам еластичната й мембрана и да избягам отвъд, където са усмивките, горещите здрави тела, слънцето, просторът, волността, свободата. Нищо не съм искала повече, а не можах да преодолея себе си. Не отидох. Не посмях. Още тогава разбрах защо: аз се СРАМУВАХ! Аз, машината, се срамувах!
Има неща, които всяко същество трябва да реши за себе си: къде е, защо е там, какви са претенциите му към върволицата събития, наречена живот… По всички формални и неформални логики аз нямах основания да се срамувам. Аз съм машина, дявол да го вземе! Но спирах до оня жасминов храст, криех се зад него, тайно, като влюбен юноша се възхищавах на свободния й полет от върха на кулата до бездвижната повърхност на водата, почти трепереща, почти смутена…
Всеки ден, когато се връщах от басейна, той ме чакаше, облегнат на своята голяма светлосиня възглавница, зареден с думи, зареден с протест. Беше на седмия или осмия ден.
— Ти си жестока, Роми. — каза.
— Защо?
— Използваш моята слабост и отиваш сама.
— Глътка въздух. — казах. — Движение. Аз съм свободна.
— Твоята свобода е равна на моята свобода.
— Грешиш. Моята свобода е равна на моята свобода.
— Ти си глупава мъртва вещ! — кресна той.
— Така е. — казах. — Разумът може да не е свободен, веща винаги е свободна.
Избухна, заудря въздуха с хилавите си ръце. Не беше ярост, а повече от ярост, защото влачеше безсилие. И заплака не от яростта, а от безсилието си.
Треската продължи десетина дни, после пак поехме заедно, той — върху мен, аз — търпеливата робиня на биопотенциалите му. Сигурно е тъжно да ни гледаш отстрани. Отстрани сме жалка гледка. Минувачите ни съжаляваха, но защо да се преструвам — има в това съжаление, момче, много злоба. Въздишат, гледат със съчувствие, а вътрешно се радват — господи, си казват, добре е, че такива мъченици носят своето страдание, та за нас да остава по-мъничко.
— Ще идем ли — питам — до басейна?
— Не, Роми — отвръща, — вече никога няма да ходим до басейна.
— От омраза ли го правиш?
— Не, Роми, от любов го правя.
— От любов към себе си или към мен?
— Към нея. — казва.
След този разговор всичко тръгна на провала.
По цели дни обикаляхме градината, но все по странични алеи, не към морето. Мълчахме, от сутрин до вечер нито дума. Представи си — приковани един към друг, обречени да са заедно, от рождение до смърт да са заедно, неразделими като сиамски близнаци, а да се мразят. Защото той вече ме мразеше! Ще питаш: а ти, Роми? Ти мразеше ли го? Аз чаках.
Жалко, човек си, не ги разбираш нашите неща, жалко. Едно е да регистрираш мускулните напрежения неангажирано, безстрастно, равнодушно, добре де — машинно, да ги регистрираш и превръщаш в заповеди; съвсем друго е да ги очакваш. Аз бях изцяло погълната от него. Аз го изучавах. Изсмуквах жадно всеки негов микроволт. Никога по-рано не съм искала да проникна дълбоко в него, първо да го обгърна, после изцяло да се гмурна вътре, да стигна до ядрото, до скритите същности, до душата. И скъпо платих това.
Непрекъснато бях нащрек: може би сега, точно в този миг една незабележима извивка на кривата, едно едва различимо потръпване на синусоидата ще сигнализира началото на някаква промяна. Просто е — разлагаш биопотенциала в ред на Фурие и търсиш ентия хармоник. Ако душата има милион скрити същности, трябва да стигнеш до милионния хармоник. Да, скъпо платих тази своя любознателност.
Признавам, съжалявах, но бях горда. Знаех, че няма да издържи. Той е човек и не може да издържи.
Един ден в края на лятото този импулс дойде. Боязлив, неоформен, все още като преджелание, но недвусмислен: басейна!
Веднага поех, той се разколеба, обърка се, обърка и мен, но аз вече съм решила. АЗ бях решила!
Разбира се, отидохме до храста, нито милиметър повече. Не можех да си представя, че момичето ще ме види такава прашна, опърпана, с побеляла от слънце и дъжд тапицерия, от която отвратително стърчат парчета дунапрен… Изобщо да разбере, че съм само обикновена инвалидна количка!