— Няма ли да продължим? — попита Румен.
— Не — бях категорична.
— Искам да я видя отблизо, сигурно е красива.
— Тогава продължи сам. — казах.
Господи, как ме мразеше!
Страшното дойде същата вечер. Съблякох го, сложиха го да легне, изгасиха осветлението и останах сама. Тогава го усетих — ужасно беше: той беше легнал, а в мен продължаваха да циркулират неговите управляващи импулси! Те бяха в мен и без него. Те живееха в мен без него. Те нямаха нужда от него. По-точно, не импулси, само един импулс, но болезнен, мъчителен, смазващ, минаваше през мен като електрошок, като ударна парализа, като припадък, от първата до последната двоична клетка, удряше, биеше, крещеше, молеше, настояваше, пак молеше и пак настояваше: басейна!
Исках да се успокоя, можех, достатъчно беше само да се самоизключа. Колко просто бе да изключа релето на захранването! А не го направих. Желанието ми нарастваше устремно, завладя ме цялата до разкъсване, ставаше непоносимо и аз трябваше да взема решение. Глупости, какво значи да взема решение — нима можех да взема решение против?
И сега трябва да ти кажа истината, момче, страшната истина за себе си. Открих я в онази налудничава нощ, в онази нощ на извънмерни страсти. Бях решила да отида до басейна, макар навън да ръмеше. Сега или никога — си казвах. Сега или никога, Роми! Ако не отидеш сега, ще се мразиш за слабостта си и никога повече няма да говориш за себе си с уважение. Ако сега не събориш тиранията на жасминовия храст, той ще стане демон в съзнанието ти, груб грозен белег, различим отдалеч, петно в паметта ти, едро, зеещо студено като току-що изкопан гроб, загледан в бездънието на Космоса. И ти винаги ще падаш в този гроб, и винаги ще носиш белега, и винаги ще се връщаш към тази нощ с чувството за срам и себеомраза, както монахинята всяка нощ сънува как безсрамно се съвкупява с бога си. Тази нощ ще стане символ на твоето дъно, олицетворение на падението ти. Затова сега ли никога, Роми!
Аз тръгнах. Опитах се да тръгна. Пожелах да тръгна. Защото исках да тръгна. И тогава го открих, някак бързо, просто и еднозначно го открих: аз не можех да се движа! По-точно, можех, но не като преди. Аз като че ли куцах!
Разбира се, ти едва ли осъзнаваш цялата аморалност на това откритие. Неговата парадоксалност, неговата наглост. Веднага атестирах ходовата част — там всичко беше нормално. А щом не е в краката, къде е, момче? Щом не е в краката, значи е в мозъка. Аз куцах по нареждане на мозъка!
Все пак тръгнах. Изминах с грандиозни усилия няколкото метра до вратата, поех по коридора, беше мъчително трудно. Ще ми мине, си казвах, някаква мъничка повреда — може би липса на синхрон между регистрите, може би някой от буферите временно е изключил, може би е зацикляне в кръга на управлението. Успокоявах се и продължавах — до стълбището. Застанах на ръба на най-горното стъпало, потресена, омаломощена, мразеща се, и гледах със смътен ужас десетината стъпала до изхода. С ужас и паника, сякаш никога не съм се спускала надолу. Сякаш НИКОГА, разбираш ли! С ужас и паника!
Върнах се обратно, пак в своя ъгъл до леглото.
Всичко в мен беше опънато до скъсване от тревога и малодушие.
На сутринта той ме попита:
— Защо не си се изключила, Роми? Батериите ти са изтощени.
Не отговорих. Изчаках да го облекат, да се измие, да закуси, едва тогава да му поднеса своята зловеща изненада. А изненада, момче, нямаше. Когато седна върху мен и тръгнахме, аз се движех нормално, сякаш нищо не беше се случвало. През нощта проверих — куцах. На сутринта — отново нормално. И до днес, толкова години оттогава, намирам само едно разумно обяснение: ние живеехме с един и същи мозък!
Това сливане ме потресе. Чаках да стане тъмно, да няма публика, срамът обича тъмнината, и се опитвах, за стотен, за хиляден път се опитвах да тръгна, затварях очи и си внушавах: нищо ти няма, Роми, здрава си, трябва само мъничко, ето така, внимателно, внимателно… Нищо. По — точно — нещо грозно, отвратително, не движение, а гърч, конвулсия, страдание, и само до стълбището, само до първото стъпало…
Човек може да има милион причини да не обича себе си. Машината също. Машината също, защото е чувствителна, деликатна, има достойнство. Вие, хората, не приемате тази наша претенция, но машината също се стреми към хармония. В мен обаче тази хармония беше разрушена, някой грубо беше изтръгнал нещо от нея. Аз вече нямах вътрешен уют. Аз бях обезобразена.
Ти си благосклонен, изслушваш ме, понасяш женската ми бъбривост, пък и днес явно е ден на съдбовни въпроси, затова ще те питам още нещо: има ли машината право на свободна воля?