Вече много години седя под слънцето и дъжда и се питам имам ли свобода на волята си? Да искам нещо и да го мога. Без програма, без принуда, вън от законите на логиката, от даденостите, от причини следствия, освободена от всякакви потребности, ето тъй — свободно! В тази дума има нещо величествено.
Жалко, че няма философия на машината. Машината живее в неведение, не знае откъде идва и накъде отива, не може да измисли свой бог и неговите десет заповеди, затова съществува объркано и без величие. А знаеш ли какви стават нещата, щом нямат бог, философия и величие? Стават аморални.
Затънах в тресавище от мисли. Всеки затъва, щом стъпи върху изменчивостта на тези три думички: душа, воля, морал. Никой не е успял да ги разбере, затова търси СВОЕ решение — временно, неточно, измамно, но удовлетворяваща го.
Доста се отклоних от своя разказ, но не остана кой знае какво. Само финалът. Само мръсният финал.
Беше съвсем в края на лятото. Знаехме, че скоро ще изпразнят басейна и тя ще отиде да тренира на закрито. Паркът облече сочното си жълто, жасминът се оголи, оголвайки нашата тайна. Всеки ден отивахме да се наслаждаваме на нейния кратък красив полет. Минувачите ни оглеждаха подозрително — всеки ден там, всеки ден скрити. За Румен вече не съществувах, бях глупава мъртва вещ. Не разговаряше с мен, биоимпулсите му бяха категорични, еднозначни като офицерски заповеди. А аз — скована в досадата на една — едничка натрапчива мисъл: ти, Роми, си недъгава, ти, Роми, си инвалид, ти, Роми, куцаш, ти, Роми, си непълноценна… Трябваше да измисля нещо, трябваше!
И един ден… Беше хладно, румен бе загърнал колената си с одеяло, трепереше — дали от хладината, дали от възбуда. Тя дойде както винаги към девет, жизнена, енергична, преливаща от виталност, с още няколко приятелки, разказваше им някаква весела история, ръкомахаше, смееше се. Поколеба се дали да се съблече, духаше, но после се реши. Свали роклята си, под нея беше с бански костюм, потича десет минути, направи упражнения да се поразкърши и тръгна към кулата с трамплина. Влезе в клетката на асансьора спокойно, бавно, махна за поздрав, откъде можеше да подозира… Аз лично видях как асансьорът стигна най-горната площадка, вратите се отвориха и тя пристъпи напред. И точно в този миг двете крила се затвориха яростно, хищно, като жестока смазваща челюст захапаха крехкото й тяло!
Румен като че ли се взриви! Не, това не бяха просто мощни импулси, а някаква експлозия на тялото, титаничен вътрешен удар на цялата физиология, като че ли едновременно избухнаха всичките милиарди клетки на едно подтискано и смазвано тяло. Скъса със замах сензорните ръкавели, изправи се и направи няколко крачки напред.
Това е всичко.
Той не вървеше, той се гърчеше, но сам, без мен. Отиде отвъд границата на жасминовия храст, но сам, без мен. И до басейна отиде без мен. И вече много години живееше без мен.
Аз свърших историята, момче. Е, разбира се, във всяка история има нещо недоизказано, скрито, нещо зад завесата, но то си е свещено право на автора. И в моята история има — тайнственото отмъщение на асансьора. Нищо не знам по този въпрос, нищо не мога да ти обясня и за мен е загадка. Или мислиш, че знам? Кажи де — мислиш ли, че имам пръст в това престъпление?
Хитрец си — случайно казах престъпление. В края на краищата асансьорът също се управлява от компютър. Прост, елементарен, но мислеща машина. Човекът с въображение би могъл да си представи следния вариант: отивам вечер при асансьора и влизам в тайно разбирателство с неговия електронен мозък — да направи това и това. Изключено ли? Хе, вие хората ще си останете смешни наивници. Значи не може да има сговор и съглашение между машини? Значи изключваш наш алтруизъм?
Не, моля те, не искам да кажа, че е било така. Не ме разбирай буквално. Или по-добре забрави последните ми изречения. Нищо не съм казала, точка. Не искам да се замесвам в лоши истории. Било, каквото било. Аз само така, като вариант. Като напълно възможен вариант. Като хипотеза, която не трябва да се изключва. Помисли и ще се убедиш — спокойно би могло да е така, аз да съм причината, казано на юридически език — да съм подбудител. Остава само едно — мотив. Мотив, разбира се, може да се намери. Винаги можеш да измъкнеш някакъв мотив. Имах ли основание да мразя момичето. И да, и не. Допустимо ли е тогава да съм в дъното на онзи гаден номер с асансьорната врата? И да, и не. Това е всичко, което ще ти кажа.
Вече много години съм тук. Това е моето естествено място. Под дъжда, затрупана с листа, почти цяла педя затънала в кал, забравена от времето и прокълната от природните сили. Не смея да мръдна, срамувам се за моя недъг, а никой не иска да ме разходи. Слях се с него и ми прехвърли всичко — и недъга на тялото, и недъга на душата си. Да съжалявам ли? Ти как мислиш — трябва ли да съжалявам?