— Крамър познава ли Дермот? — запита Конъли.
— Дермот казва, че не. Крамър е бил с качулка или с вързани очи повечето време.
Конъли се втренчи в Маккормак.
— Дермот е лично заинтересован, така ли?
Маккормак кимна.
— Да. Но не това е работата.
— И Крамър е съвсем сам?
— Несъмнено. Дермот го наблюдава непрекъснато от три дни. Никой не е приближавал до него, нито пък той се е обаждал по телефона, а и в селото няма непознати.
— Смяташ ли, че може да се е побъркал? Да е преживял някакъв срив?
— Възможно е. Определено не действа рационално.
— Защо да не го приберем? — попита Конъли.
— Защото не ни е нужно нищо от него. Освен като пример за това какво правим с враговете си.
Някакво пляскане в далечния край на реката привлече вниманието на Конъли. Закри очи с длан, но не видя нищо.
— Да, този мръсник заслужава куршум — каза.
— Значи имам позволението на Военния съвет?
Конъли се усмихна тънко.
— Да кажем само, че няма да се проливат сълзи. Но няма да поемаме отговорността, не и официално. От политическа гледна точка нещата са доста сложни, знаеш какво е положението в момента. Но Крамър е причинил смъртта на твърде много от нашите хора, за да го оставим. — Конъли облиза устни. — Кога?
Маккормак пресуши шишето и го пъхна обратно в джоба си.
— Утре сутринта. Рано.
Конъли сложи ръка на рамото му.
— Внимавай, Томас. Ако нещо се обърка…
Не завърши каквото искаше да каже и Маккормак кимна. Разбираше. Не се позволяваха никакви грешки.
Дермот Линч се хранеше с кренвирши и пържени картофи в безупречната кухня на Айдан Туоми, когато телефонът звънна. Туоми отговори в хола и след няколко секунди се появи на кухненската врата.
— Томас е — каза той.
Линч кимна и остави ножа и вилицата.
— Това ще е разрешението — заяви. Отпи глътка чай и избърса уста с опакото на ръката си. Вдигна слушалката.
— Да, Томас?
— Готово — обади се Маккормак. — Утре сутринта.
— Чудесно — отговори Линч.
— Сигурен ли си, че е сам?
— Напълно.
— И не подозира нищо?
— Даже не поглежда през рамо.
— Къде ще го направите?
— На вълнолома. Всяка сутрин се разхожда по него. Стои до фара и зяпа към морето като рибарска жена.
— Бъди предпазлив, Дермот.
— Той е като неподвижна мишена.
— Просто имай предвид това, което ти казвам. Не искам никой да пострада.
Линч се засмя меко.
— Освен Крамър, нали?
Все още се смееше, когато се върна в кухнята. Туоми допълваше чашите с чай, от който се вдигаше пара.
— Ще действаме — заяви Линч, като седна на масата и взе ножа и вилицата си.
— Какъв е планът ти? — запита Туоми.
— Ще го оправим на вълнолома. Няма къде да избяга.
— Може да ви забележат.
Линч изсумтя презрително.
— Може и да ни видят, но се съмнявам, че ще има свидетели.
— Да, правилно — заяви Туоми, като сръбна от чая. Остави чашата си. — Бих искал да ми направиш една услуга, Дермот.
Линч присви очи и вилицата му застина по средата между чинията и устата.
— Не става дума за мен, както се досещаш, а за момчетата на Куин. Тормозят ме…
Линч се усмихна с разбиране.
— Искат да участват в лова?
Туоми кимна.
— Няма проблем. Време е да видят кръв.
Майк Крамър се събуди от писъците на чайките. Стана от леглото и се изми на мивката, преди да облече дрехите, които беше носил цяла седмица.
Преди да слезе, извади пистолета изпод омазаната възглавница и го пъхна отзад в колана на панталона си.
Направи си кафе и седна да го изпие в стола на стареца. В кухнята имаше пакети с хляб и салам, но не бяха отворени. Бутилката уиски седеше наполовина празна върху камината и той посегна и отля малко в чашата си. Не съвсем като ирландско кафе, помисли си той, но почти. Пистолетът го притискаше на кръста и затова го извади и го постави на коленете си. Белгийският „Браунинг“ с тринадесет патрона в пълнителя беше добро оръжие за бой срещу многоброен враг. По правило Крамър никога не би се поставил в положение да трябва да стреля по повече от две цели, но знаеше, че предстоящата ситуация е изключението, което доказва правилото. Еднократен случай. Разглоби пистолета и провери спусъка, а после го сглоби с добре отработени движения, преди да допие чашата си. Друга причина да избере този пистолет беше голямата му надеждност и фактът, че рядко засичаше. През всичките му години в специалните части никога не беше имал засечки. Изправи се и изохка.