Раменният кобур висеше на външната врата и меката му кожа блестеше на слънцето, което се процеждаше през мръсните прозорци.
Нахлузи го бавно, пъхна в него пистолета и навлече якето си. Имаше силно предчувствие, че днес е денят. Чакането свърши.
От мястото си сред руините на черквата „Света Мария“ Поли Куин наблюдаваше как Крамър се разхожда бавно по пътя към пристанището с ръце в джобовете. Ходеше с наведена глава, сякаш дълбоко замислен. Поли се чудеше за какво ли мисли този човек и дали знаеше, че днес е последният му ден на земята. Поли приближи телефона до устата си.
— Тръгна.
— Виждам го — каза Линч, който седеше заедно с Пат О’Риордан в колата в паркинга на яхтклуба.
Поли върна телефона в джоба си и притисна бинокъла към очите си. Не искаше да пропусне нито секунда. Съжаляваше само, че няма да е по-близо. Предпочиташе да е долу на пътя с брат си, но Линч беше казал, че трябва някой да е горе, на високото място, и той беше най-младият. Един ден, помисли Поли горчиво, един ден той няма да е най-младият. Тогава ще им покаже.
Крамър забеляза проблясъка с крайчеца на окото си, светлинка, блеснала от старата черква. Сърцето му започна да бие ускорено и той няколко пъти пое дълбоко дъх. Потисна желанието си да обърне глава и да погледне нагоре по хълма, когато зави по пътя и пред погледа му се разстла пристанището.
Две рибарски лодки отплаваха от западния пристан, като оставяха облачета мръсносив дим след себе си. На плажа по-надолу двама души хвърляха една пръчка на черен лабрадор. Вървяха бавно по пясъчната ивица към яхтите. Кучето тичаше напред-назад, а вятърът отнасяше лая му, преди той да достигне до ушите на Крамър. Той позна кучето, но не и хората. До сградата на яхтклуба имаше паркирани няколко коли. В една от тях седяха неподвижно двама мъже. Крамър завъртя глава в опит да разхлаби мускулите на врата си. Започваше да се напряга, а сега не беше моментът да се схваща.
— Добре, хайде да се захващаме с копелето — каза Линч, като пъхна телефона в жабката. Отвори вратата и обиколи отзад до багажника. Наведе се над синия си сак и извади своя „Калашников“, а О’Риордан стоеше до него, за да го прикрива откъм пътя. Линч носеше дълъг разкопчан шлифер и притисна автомата под него близо до тялото си.
— Добре — каза и отстъпи от колата, а О’Риордан извади един пистолет от сака и го пъхна в джоба на коженото си яке.
Тръгнаха през паркинга, а вятърът рошеше косите им и вдигаше вълнички в локвите в краката им. Пред тях Крамър беше се качил на вълнолома и вървеше към фара.
Дейви Куин седеше на дървена пейка пред обществените тоалетни, с вестник на колене. Изправи се, като стисна сгънатия вестник така силно, че пръстите му побеляха, кимна към Линч и тръгна по пътя.
Крамър застана на далечния край на вълнолома, загледан към морето. Бавно завъртя глава наляво и видя, че двамата са по-близо. На около километър. Кучето тичаше в кръгове около тях, но те бяха спрели да играят с него. Двамата едри мъже бяха излезли от колата и се приближаваха през паркинга. А и момчето, и то крачеше по пътя, като държеше зле прикрит пистолет, сякаш се страхуваше, че ще го счупи, ако го изпусне. Петима, помисли той. Петима плюс един на хълма, значи шестима.
Избърса лицето си с длани и се прозя. Знаеше, че не се прозява от умора. От напрежение. Извади пакет дъвка от джоба си и разви една. Вятърът отнесе зелената хартийка от пръстите му, докато пъхаше дъвката в устата си, и той се обърна, за да види как се премята във въздуха. Намръщи се, като забеляза самотната фигура на вълнолома в мястото, където той се срещаше с пътя. Как беше пропуснал един?
— Откъде се появи този, мамицата му? — просъска Линч. Сложи ръка на рамото на О’Риордан, за да го спре. — Задръж малко, Пат. Да видим какво иска този.
Линч погледна към момчето на Куин, застанало на тротоара и не съвсем сигурно какво трябва да направи. После му кимна да се връща към пейката.
— Може да е излязъл на разходка — колебливо каза О’Риордан.
— Да, може.
Мъжът беше към петдесетгодишен, може би и по-стар, със зелено яке, кепе и зелени ботуши. Ходеше с бастун, макар Линч да смяташе, че това е за ефект, а не защото мъжът се нуждае от него. Вървеше бързо по вълнолома и размахваше бастуна като военен.