От мястото си Линч не виждаше Фицпатрик и Маквий на плажа. Надяваше се, че те ще се досетят да изчакат.
Крамър не се извърна, когато човекът с дългото яке дойде при него в края на вълнолома.
— Хубав ден за такова нещо — каза той дружелюбно.
Горната устна на Крамър трепна, но въпреки това той не се обърна с лице към него.
— Хубав ден за какво?
— За каквото правиш.
Човекът потупа с бастуна по земята.
— И какво, по дяволите, правиш, сержант Крамър?
— Вие сте единственият със звание сега, полковник.
Полковникът отново удари с бастуна си. Обърна се с гръб към морето.
— Преброявам петима — каза той. — Според теб достатъчно ли ще бъдат петима?
— Шестима — отговори Крамър. — Горе на хълма има един.
Полковникът призна поправката с едва забележима усмивка.
— Май истински те мразят, за да го правят, а? После ще кажат, че това е нарушение на споразумението за прекратяване на огъня.
— Може би — отговори Крамър.
— Освен ако не възнамеряваш да отстраниш всички улики. Ако няма тяло, предполагам, никога не може да се каже, че нещо се е случило. Пък и нали вече не си в полка. Май няма да липсваш на някого, а?
— Благодаря, полковник — горчиво промълви Крамър.
— Знаеш ли кои са?
Крамър сви рамене.
— Няма значение.
Едва сега забеляза, че полковникът носи синя вратовръзка с изрисувани малки крилати кинжали. Крамър се усмихна. Единствено полковникът би излязъл срещу група убийци на ИРА с униформената вратовръзка на специалните части.
— Дермот Линч води представлението. С него е Пат О’Риордан. Долу на плажа са Джери Фицпатрик и Фъргюс Маквий. Не знаем кой е младият.
— Линч е добър.
— О, да, добър е. И, разбира се, има лично отношение към тебе. Бихме искали да пипнем и О’Риордан. Но останалите са просто „Б“ група.
Полковникът погледна часовника си, а после отново се обърна с лице към морето.
— Какво искаш, полковник?
— Да си поговорим. Имаш време за приказки, нали?
Крамър сви рамене с безразличие.
— Предпочитам да съм сам, ако нямате нищо против.
— Но ти не си сам, нали така, сержант Крамър? Към теб се придвижва въоръжена до зъби бойна група от ИРА.
— В такъв случай е най-добре да си тръгнете, а?
Полковникът поклати тъжно глава.
— Не е това начинът да го направиш, Джокер.
Прякорът накара Крамър да се усмихне. Отдавна не беше чувал някой да го използва.
— Какво да направя?
— Знаеш какво.
Крамър въздъхна и сви рамене.
— Не знаете какво говорите — каза с равен глас.
— Знам, че умираш.
За първи път Крамър погледна полковника.
— Всички умираме — отговори злъчно.
— Колко време? — запита полковникът. — Колко време ти дава докторът?
— Щом си тук, значи вече знаеш.
— Два месеца, най-много три. През последните няколко седмици ще изпитваш нетърпими болки. Ще трябва да си на системи, но и това няма да помогне.
— Е, значи знаете защо съм тук.
— Защото се боиш да умреш в болнично легло и да крещиш в агония. Без приятели. Сам.
Крамър сбърчи нос при представата за тази картина.
— Благодаря за подслаждането, полковник.
— Ракът на пикочния мехур не е приятен начин да умре човек.
— Вие го казвате.
— И затова си решил да не се дадеш без бой. Като войник, в битка.
Крамър се усмихна и разтвори якето си, за да може полковникът да види пистолета в кобура. Погледна през рамо. Мъжете на плажа продължаваха да вървят към тях. Линч и О’Риордан стояха на паркинга и си приказваха.
— Трябва да си вървите, полковник. Тук ще стане опасно.
— Чуй ме, Джокер. Не е това начинът.
Крамър го изгледа неприязнено.
— При всичкото дължимо уважение, полковник, трябва да ви кажа, че изобщо не знаете какво говорите, по дяволите.
Полковникът издаде квадратната си брадичка напред. Челюстта и широкият му нос, чупен няколко пъти, му придаваха измамно обикновена външност, но Крамър знаеше, че той има коефициент на интелигентност около 150 и че е сред дванадесетте най-добри шахматисти в Обединеното кралство.
— Мога да ти предложа по-добър начин.
— Да бе. И какво искате да направя? Да налапам пистолета? Опитвах, полковник. Не мога.