Радиостанцията на Фицпатрик изпращя и чуха нетърпеливия глас на Поли Куин.
— Какво става? Къде отиде оня?
— Изключи го — излая Линч и тръгна към колата.
Майк Крамър седеше, скръстил ръце на гърдите си, в големия хеликоптер, който летеше ниско и бързо над вълните. Един човек от екипажа му подаде подплатени антифони и Крамър си ги сложи, благодарен за това облекчение от оглушителния рев на двигателите. Главата му беше пълна с въпроси, но не каза нищо. Полковникът, седнал на мястото до него пред прозореца на аварийния изход, протегна ръка. Крамър предаде пистолета си.
Огледа кабината. Такъв „Сий Кинг“ не беше виждал. Пълен с електронно оборудване, каквото донякъде той познаваше. Имаше и редица радарни екрани, много повече, отколкото би очаквал в хеликоптер за търсене и спасяване, както и компютър „Маркони“ LAPADS за преработка на данни. Човекът, който му беше дал антифона, седеше пред стелажа с локационна и радарна апаратура. Имаше и доста оборудване, каквото Крамър не беше виждал досега, без име на производителя или обозначения.
Хеликоптерът зави надясно, като летеше ниско. През прозореца зад полковника Крамър забеляза малка яхта, която прорязваше вълните. Плаваха на изток. Крамър се усмихна вътрешно при мисълта за убийците от ИРА на вълнолома. Само милувки и никакъв оргазъм, въоръжени до зъби, но без да има по какво да стрелят.
Зачуди се дали постъпи правилно, като така лесно се съгласи да иде с полковника. Не му дължеше нищо. Крамър беше напуснал полка преди повече от седем години. Оттогава бе работил с него само веднъж и тогава за малко не завърши със сълзи. Крамър затвори очи и се облегна на металната преграда. Полковникът и тогава го беше използвал като примамка, като го изпрати в Щатите по следите на Мери Хенеси, терористката от ИРА, която беше измъчвала и убила приятеля на Крамър. Е, сега поне знаеше с какво се захваща. Знаеше какви са шансовете да оцелее.
Какво беше казал полковникът? Убиец, който обича да действа отблизо? Убиец, който не е залавян. Убиец, който е толкова добър, че единственият начин да го спрат, е да използват жертвена коза за примамка. Може би това наистина е по-добрият начин да се умре. Крамър беше виждал много мъже и жени да умират и знаеше, че има добри и лоши начини и че повечето хора нямаха възможност да избират. Отново отвори очи. Полковникът развиваше капачката на термос от неръждаема стомана. Наля черно кафе в пластмасова чашка и я предложи на Крамър. Той поклати глава отрицателно.
Полковникът винаги го беше чел като книга. Знаеше, че ще приеме мисията и беше се разпоредил за всичко необходимо. Крамър се чудеше дали е предвидил заместник, друг за същата работа, ако Крамър откажеше. Чудеше се също дали друг някой не е отказал.
След като се отдалечи доста от сушата, хеликоптерът започна да набира височина и скоро се издигнаха на повече от километър над водата. Крамър беше сметнал в началото, че ще кацат на кораб, но бързо осъзна, че ще летят до Англия. Отпусна се назад. Сега можеше само да чака.
Дермот Линч и Пат О’Риордан пристигнаха в Дъблин по пътя от Хаут. Линч гневно гледаше през прозореца, стиснал устни в тънка линия. Първоначалният план беше да хвърлят оръжието и да се върнат от север, но изчезването на Крамър промени всичко.
Минаха край колежа „Тринити“ и Линч намръщен изгледа яркосиния часовник на върха на сивата каменна сграда. Едва минаваше десет сутринта.
— Забрави за това, Дермот — обади се О’Риордан.
— Какво търсеше там? — запита Линч. — Сякаш чакаше нас. След това изчезна. Няма логика.
— Не трябва непременно да има логика. Замина и толкова.
Линч почеса брадата си.
— Британците са намислили нещо, Пат. Будалкат се с нас и искам да знам защо. Може би Маккормак знае.
— Искаш ли да те чакам?
Линч поклати глава.
— Няма нужда. Върни се във фермата си. Аз ще говоря с Маккормак, а довечера ще се прибера с влака.
О’Риордан рязко натисна спирачката, за да избегне един автобус. Линч не си беше сложил колана и отхвръкна напред.
— Извинявай — каза О’Риордан. — Не съм свикнал да карам в града.
— Мисли за тях като за крави — каза Линч.
— Добре, Дермот, така ще правя — отговори О’Риордан с усмивка. Колите пъплеха към улица „Дейм“ и О’Риордан натискаше спирачката на колата, сякаш се намираше в трактор.