— Номер шест, за победа — каза.
Маккормак се усмихна и кимна.
Излязоха, за да гледат как се разхождат кучетата. Номер шести изглеждаше добре, с лъскава козина, със здрави и добре развити задни крака, вдигнал глава високо, сякаш знаеше, че му предстои победа.
— Има ли някое твое в това надбягване? — запита Линч.
Маккормак кимна към едно кафяво куче в далечния край на стартовата линия, което безгрижно душеше обувките на своя треньор.
— Започва да се справя добре, но ще минат още няколко месеца, преди да стигне върха си.
Излязоха от демонстрационната зала и се отправиха към пистата.
— Е, Дермот, какво стана?
— Един хеликоптер се появи отнякъде. От нищото, дяволите да го вземат. Взе го и отлетя с него.
— Армейски?
— Не. Не беше армейски. Беше червен, с бяло и синьо. Не се виждаха никакви войници. Цяла мистерия, а точно това не мога да понасям.
Маккормак свали роговите си очила и ги лъсна с кърпичката си.
— Според теб какво е правил?
— Не знам. Каквото и да е било, според мен са променили плана. Не мисля, че очакваше хеликоптера. Или пък мъжа, който се появи на вълнолома.
— А този мъж, имаш ли представа кой е?
Линч поклати глава.
— Според мен е военен. Ходеше като войник. Носеше бастун.
— Въоръжен ли беше?
— Не можех да разбера.
— Ами хеликоптерът? Екипажът имаше ли оръжие?
Маккормак си сложи очилата и погледна над тях.
Линч помисли секунда, а после поклати глава.
— Не. Видях един от тях, който изтегли Крамър, но не беше въоръжен, сигурен съм.
Маккормак потупа програмата в крака си, както ходеше, навел глава в размисъл.
— Мисля, че трябва да оставим тази работа, Дермот.
— Искам го това копеле — каза Линч със свирепа нотка.
— Знаеш, Конъли не беше особено щастлив, че изобщо тръгнахме за Крамър. Каза, да оставим злото да спи под камък. Доста се наложи да го убеждавам.
— Така ли?
Линч почеса брадата си, сякаш го сърбеше.
— Да. Трябваше да поема сам отговорността за всичко. Ако нещо се беше объркало, аз щях да обяснявам на Военния съвет. А нещата за малко наистина не се объркаха. Късмет извадихме, че не беше капан, нали така?
— Не бих казал, Томас. Доста добре бяхме огледали Хаут. Ако имаше хора от специалните части, щяхме да го знаем.
— Може би. Но каквото и да е правил там Крамър, сега е минало.
— Искам го — каза Линч.
— Знам. Но интересът ти е личен, Дермот, да не забравяме.
— Позволи ми да тръгна след него. Моля те. Като приятел.
Маккормак изсумтя меко.
— Не можеш да ме молиш за това като приятел и го знаеш. Такава молба можеш да отправиш до мен само като член на Военния съвет.
Следващото надбягване трябваше да започне и зрителите взеха да излизат от залата за залагания и да се събират на групички около пистата. Букмейкърите с отчаяна бързина записваха новите наддавания. Линч виждаше, че курсът на залаганията за шести номер намалява.
— И ако те помоля като член на Военния съвет?
— Ще трябва да ти откажа. Ако настояваш, мога да го представя на съвета, но знам какво ще отговорят. Ти също. Твърде голяма е печалбата от мирния процес и няма да го изложат на опасност заради един човек.
— Дори и заради човек като Крамър?
— Дори и заради Крамър. Виж, Дермот, ако зависеше от мен, щях да кажа да. По дяволите, дори бих помогнал, като дръпна спусъка. Но знаеш какво ни казаха през 1994 г. Никакви своеволия. Никакви отцепнически групи. Говорим и действаме в един глас.
Треньорите поведоха кучетата към стартовата врата.
— Толкова близо бяхме, по дяволите — просъска Линч. — Една минута по-рано и щеше да бъде наш.
— Но не е — меко се обади Маккормак. — Затова сега всичко е свършило.
Линч искаше да спори, но знаеше, че е напразно.
— Както кажеш, Томас.
— Браво.
Надбягването щеше да започне всеки момент, но Маккормак вече четеше програмата, сякаш изходът беше предварително известен.
— Втори номер в следващото надбягване. Гарантирано.
Вдигна очи и се усмихна.
— Ще можеш да използваш парите, спечелени от това надбягване.
— Благодаря. Благодаря за съвета.
— Кога се връщаш в Белфаст?
— Утре сутринта. Ще взема първия влак.
— Добре. Има една дребна работа, която искам да свършиш, като се върнеш.