Шивачът се обърна към полковника.
— Ами аксесоари. Колани, връзки, копчета за ръкавели?
— Оставям това на вас — отговори полковникът. — Донесете да си изберем.
— Определено — отговори шивачът. — Определено.
— Обувки можете ли да доставите?
— Разбира се, разбира се.
Шивачът вдигна очакващ поглед към Крамър.
— Четиридесет и пети номер — отговори той.
Шивачът си записа, стана, вдигна куфара си и излезе.
— Истински тайфун — каза Крамър, като все още стоеше с вдигнати настрани ръце.
— Направо засрамва онези от Хонконг — обади се полковникът.
— Ще бъде готов до четиридесет и осем часа.
— И за мен ли ще останат, когато всичко свърши?
Полковникът понечи да отговори, но долови сарказма. Поклати глава, почти с тъга.
— Забравил бях, защо ти казват Джокер.
Крамър сви рамене и отново седна.
— Е, кога ще бъде събитието?
— След няколко дни. Трябва да направим още някои приготовления.
— Само не протакайте много — предупреди Крамър.
Най-горният рафт в килера беше прекалено висок за момчето и то трябваше да се качи на един стол, за да достигне кутията със задушено говеждо. Отвори я, изпразнил в тиган и я разбърка внимателно на газовата печка. Когато ястието започна да вдига мехури и да пръска, той го изля в чиния и го занесе на горния етаж заедно с чаша мляко. Майка му седеше, облегнала гръб на възглавниците. Бастунът лежеше на покривката до купчина стари списания.
— Направих обяда — каза момчето.
Майката се усмихна.
— Ти си добро момче.
Момчето занесе чинията и чашата на масичката до леглото и ги разположи до една кутия салфетки. Подаде на майка си вилица.
— Говеждо задушено — каза.
— Любимото ми.
— Не ти е любимо. Винаги казваш, че любимото ти е печено пиле. Но аз не мога да сготвя печено пиле.
— Това ми е любимо днес.
Жената взе вилицата и момчето вдигна чинията към нея, докато тя си взе късче месо. Сдъвка го бавно, а после кимна:
— Превъзходно.
— Наистина ли? Сигурна ли си?
— Разбира се. — Тя протегна ръка и разроши косата му. — Как мина училището днес?
— Добре.
Стоеше и я гледаше, чакаше я да вземе втора хапка, но тя върна вилицата в чинията и легна, като изохка от движението.
— Вземи си още — подкани я момчето. — Хубаво е.
— Може би по-късно.
Говореше уморено. Винаги говори уморено, мислеше си момчето. Сякаш е останала без никаква надежда.
— Не съм ли го сготвил добре? — запита и сбърчи чело.
Тя се усмихна.
— Сготвил си го отлично. Просто съм уморена.
Момчето остави чинията върху масата до леглото и подаде чашата.
— Млякото е полезно.
Майката отпи. Млякото остави линия от бяла пяна по горната й устна. То посегна и избърса млякото от устната й с ръка.
— Кога ще се излекуваш, мамо?
— Не знам.
— Скоро ли?
— Може би скоро.
Тя потупа ръба на леглото и момчето се покатери и седна до нея.
— Знаеш ли къде държи тате моето лекарство? — запита тя.
Момчето кимна.
— Мисля, че ми трябва още — каза жената. — Можеш ли да ми го донесеш?
Момчето прехапа устната си отвътре.
— Нали можеш да направиш това за мен?
Момчето вдигна рамене.
— Иди и ми го донеси.
— Тате казва… — Детето спря, без да може да завърши казаното.
Майка му протегна ръка и го потупа по крака.
— Какво казва тате?
Момчето въздъхна дълбоко.
— Тате казва, че само той може да ти дава лекарството. Каза, че не трябва да ти го давам.
Майката поклати глава, сякаш разбира.
— Сигурна съм, че ако тате знаеше колко много ми трябва лекарството, щеше да ми го даде.
Момчето извърна глава и погледна към вратата.
— Тате каза да не го давам.
Майката започна да кашля. Момчето вдигна кутията и извади една салфетка. Тя я взе и я притисна към устата си, а гърдите й се повдигаха нагоре–надолу. Детето гледаше тревожно, докато спазъмът отмина. Когато жената сне салфетката от устата си, тя беше изцапана с кръв. Майката я смачка, сякаш за да скрие доказателството за болестта си.
— Ще трябва да ми помогнеш — каза тя.
Дермот Линч караше бавно своя „Форд Гренада“ по изровения път, а кормилото сякаш искаше да се отскубне от дланите му в шофьорски ръкавици. Той разбра, че колата е с автоматични скорости едва когато я взе и не можеше да свикне да не използва левия си крак. Не че беше имал възможност да избира — колата бе задигната за него от двама тийнейджъри, действащи по заповед на ИРА, и оставена на един паркинг близо до железопътната гара в Белфаст, а ключовете за нея — в ауспуха. Колата принадлежеше на двойка възрастни хора, които живееха в покрайнините на Белфаст и не биха я обявили за открадната до следващия ден, ако знаеха кое е добре за тях.