Дейви Куин седеше на предната седалка и подсмърчаше, сякаш започваше да настива. Брат му Поли седеше отзад. От случайните погледи в огледалото за задно виждане Линч виждаше, че по-младият от братята Куин е нервен. Бузите му червенееха и по челото му блестеше пот.
— Добре ли си, Поли? — запита Линч.
Младежът подскочи като убоден.
— Какво? О, да, добре съм.
— Хубаво — каза Линч, като се усмихна вътрешно. Томас Маккормак беше настоял момчетата на Куин да бъдат включени в задачата. Двамата се бяха държали добре в Хаут, но там нямаше изстрели, както и пострадали. Важно беше да се разбере как ще реагират под напрежение. Погледна към Дейви. Той беше далеч по-самоуверен от брат си и обещаваше да се превърне в идеалния доброволец. Имаше пъргав ум, но си мълчеше, когато е необходимо. Линч знаеше много добре как много операции се проваляха от някой младок, който под влияние на алкохола се перчи пред приятелите или пред гаджето си. Прекратяването на огъня означаваше, че сега е по-важно от всякога доброволците в организацията да се държат добре. ИРА не беше разпусната, а просто влизаше в още по-дълбока нелегалност в очакване на призива към ново насилие, ако политическият процес не даде необходимите резултати. Дисциплината трябваше да се поддържа, да се обучават доброволци, а бойните групи продължаваха да събират данни за евентуални цели в Ирландия и Великобритания.
Ако Дейви се държи добре, Линч би го препоръчал за специализирано обучение с оглед изпращането му във Великобритания като член на нелегална бойна група. Нямаше съмнение за неговата отдаденост на каузата. Баща му беше убит в една кръчма на „Фолс Роуд“ от трима ълстърски доброволци3 със скиорски маски просто защото е католик. На погребението на Пади Куин нямаше военни почести, изстрели с пистолет или покриване на ковчега с трикольора, заради отказа му да има нещо общо с ИРА. Но синовете му бяха друго нещо. Включиха се в организацията седмица след погребението на баща си въпреки протестите на тяхната майка.
Пътят зави наляво и фермата на О’Риордан се появи пред тях, порутена сбирщина от овехтели сгради, сива метална кошара и блестящ бял силоз. Линч паркира пред силоза и нареди на братята Куин да стоят в колата.
О’Риордан вече беше отворил вратата на кошарата, преди Линч да стигне до нея, протегнал напред ръка. Двамата стиснаха длани и Линч усети твърдите мазоли на О’Риордан. Фермата беше малка и дори и със субсидиите от Европейската общност не докарваше достатъчно доходи, за да може О’Риордан да наеме повече от двама работници, и затова трябваше сам да върши голяма част от тежката работа.
От една от крайните сгради долетя остър мирис на свинска тор и Линч направи гримаса. Предпочиташе свинете на тънки парченца, цвърчащи в тигана. О’Риордан се изсмя и го тупна по гърба.
— Никога не си можел да търпиш провинцията, нали?
Линч прочисти гърлото си и се изплю на тревата.
— Предполагам, че между градовете трябва да има все нещо — изръмжа. — Готов ли си?
— Да. Нещата са в конюшнята.
О’Риордан пъхна ръце в кафявия си панталон и тръгна с Линч към схлупената конюшня. Отвори вратата, която водеше към празните ясли, и я задържа, докато Линч влезе.
— Господи, Пат. Как можеш да живееш с тази смрад? — запита Линч, като се държеше за носа.
О’Риордан влезе в конюшнята и затвори вратата. Пое дъх и се ухили.
— Няма нищо лошо в конските лайна. Страхотни са за розите.
Взе една лопата, облегната на варосаната стена, и отмести с нея сламата от единия ъгъл. Вмъкна ръба на лопатата в процепа между две каменни плочи и повдигна едната. Под нея се виждаха три гюма от неръждаема ламарина.
— Помогни малко — помоли О’Риордан, като остави лопатата на пода. Заедно издърпаха гюмовете. О’Риордан разви капаците и извади един след друг повече от дузина увити в найлон пакети.
— Избирай си оръжие.
Линч се вгледа в пакетите.
— Какво имаш?
— Пушка с рязана цев, източногермански „Калашников“, автомат 58V чешки модел, две „Узи“…