Линч провери раните. Имаше кръвотечение, но съвсем не застрашаващо живота му. Взе един чаршаф и го обви около краката на момчето.
— Ще се оправи — каза той. — Можеш да го пуснеш, Дейви.
Тримата мъже слязоха в дневната, където Поли стоеше до майката и нейната дъщеря, стиснал пистолета с две ръце.
— Изчакайте пет минути, а след това извикайте линейка — каза О’Риордан на жената. — Накарайте ги да го закарат в „Роял Виктория“ и ако можете, потърсете господин Палмър. Той е най-добрият по коленете, разбрахте ли?
Жената кимна и целуна броеницата.
— Благодаря ти, сине — прошепна.
Момичето избухна в сълзи и зарови глава в скута на майка си.
Линч откара братята Куин до „Фолс Роуд“ и ги остави да се поразходят до дома си, а после пое към шосе М2 за Балимена.
— Казвал ли съм ти за първото пробиване на колене в живота ми? — запита Линч.
О’Риордан поклати глава.
— Онзи правил снимки на малки момчета, голи. Не ги докосвал, но вървеше натам и затова трябваше да му дадем урок. Знаеш ли Пади Макена? Сега е в затвора „Кеш“.
— Да, чувал съм за него.
— Е, значи взехме го онзи, бяхме четирима, и го заведохме в Килбрайд, за да свършим там работата. Пада носеше дрелката. И на него му беше за първи път. Значи натиснали сме го оня в полето и казваме на Пада да действа. Той започва да се оглежда. „Какво се мотаеш, мамка му“, питаме. А той вика: „Къде е свредлото, мамицата му? Къде е свредлото?“
О’Риордан се засмя гръмко.
— Стават такива грешка — каза, като бършеше очи.
Едва когато излязоха на пътя към фермата на О’Риордан, той повдигна въпроса за Майк Крамър.
— Какво каза Маккормак?
— Да оставим злото да спи под камък. Това каза.
О’Риордан изсумтя меко.
— Шибана работа.
— Да. Но какво можем да направим? Как да проследя хеликоптер? Може да са отишли навсякъде.
О’Риордан поклати глава.
— Не навсякъде, Дермот. Ако нещо се вдигне нагоре, трябва да слезе. И въздушната контролна служба трябва да ги е следила. Защо не ги питаш?
— О, да. Ще им звънна по телефона и ще питам дали не са виждали един хеликоптер да взема в Хаут човек от специалните части. Представям си какво ще отговорят.
— Хеликоптерът беше „Сий Кинг“, нали така? На такъв ми приличаше.
— Предполагам, че е такъв. Голям беше, със сигурност, не от обикновените военни хеликоптери. Не бях виждал такъв, боядисан в червено, бяло и синьо. Обикновено са сиви или зелени.
— Ами самолетът на кралицата? — запита О’Риордан.
— Да бе, самият херцог на Единбург е дошъл да прибере нашия човек. Имаш ли представа колко разстояние минават такива хеликоптери?
О’Риордан сви рамене.
— Може би няколко стотици километри. Летяха на изток, но това не значи нищо. Може да са направили кръг и да са заминали на север.
— В Белфаст? Да, възможно е. Имаме ли познат в службата за въздушния трафик?
— Ще разпитам. Но ти внимавай. Маккормак няма да се зарадва, ако реши, че действаш зад гърба му.
— Да, да, да.
— Сериозно говоря, Дермот. Маккормак е твърде опасен, за да го ядосваш.
— Знам. Просто ще поразпитам и толкова.
Майк Крамър вървеше, дълбоко замислен, към моравата за крокет, когато дочу полковника да го вика от френските прозорци в задната част на основната сграда. Вдигна поглед. Полковникът махаше бастуна си като човек, който вика обратно отклонило се гонче. Крамър се усмихна при тази мисъл. Ротвайлерът би бил по-удачен като сравнение. През последните му години в специалните части полковникът беше го използвал за операции, при които качествата на добре обучено куче-нападател бяха по-важни, отколкото способността му да донесе мъртва птица.
Крамър тръгна през тревата. От лявата му страна до редицата високи иглолистни дървета, които отделяха тенис кортовете от моравата, стоеше широкоплещест мъж в тъмносиньо палто от подобна на брезент материя, единият от няколкото дежурни бойци от специалните части. Вятърът надигна палтото му и Крамър забеляза автоматичен пистолет в раменния кобур на мъжа.
Полковникът беше влязъл вътре, когато Крамър достигна прозореца. Той водеше в голяма, просторна стая, която, изглежда, е била кабинет на директорката. Полковникът седеше зад огромно дъбово бюро. Стените бяха голи, но по избелелите тапети се виждаха продълговати белези на местата, където в продължение на поколения бяха висели обрамчени снимки на отбори по нет бол и лакрос. Щом влезе в стаята, Крамър забеляза и друг човек, застанал до празната етажерка за книги.