— Крамър, това е доктор Грийн — представи го полковникът.
Докторът пристъпи напред и се ръкува с Крамър. Беше малко под метър и деветдесет, около петдесетгодишен с пригладена назад коса и очила със златни рамки с двуфокусни стъкла. Носеше кафява жилетка с кожени кръпки на лактите и малка лекарска чанта.
— Съблечете се до кръста — каза лекарят.
— Отгоре или отдолу?
Лекарят изгледа Крамър над очилата си с весела усмивка.
— Както предпочитате, сержант.
Крамър сне якето си и разкопча ризата. Полковникът, изглежда, нямаше намерение да излезе. Разбра изражението по лицето на Крамър.
— Нямаш нищо против да остана, нали? — запита той и сержантът кимна.
Лекарят подсвирна тихо, когато Крамър остави ризата си на бюрото. Отиде до него и леко докосна дебелия изпъкнал белег, който вървеше по корема му.
— Настрани и нагоре. Сякаш са искали да те изкормят.
— Така стана всъщност. Загубих някой и друг метър тръбопроводи и се наложи да нося торба за изпражнения почти година, но май всичко свърши добре.
— А това? — Лекарят докосна дясната гръд на Крамър. На мястото на зърното имаше голям белег.
Крамър сви рамене.
— Лозарска ножица.
Лекарят обиколи около Крамър, като отбелязваше белезите по тялото му. Докосна леко лявото му рамо.
— Четиридесет и пети калибър?
— Според мен 0,357. Куршумът ме прониза и така и не го намериха.
— А това? — Лекарят натисна малка рана на другото рамо.
— Нож за белене на плодове.
— Ами тази тънка линия около стомаха ти?
— Пак нож.
Лекарят поклати глава удивен.
— Изглежда, имате много врагове, сержант Крамър.
— Само един.
— Един мъж ли ви стори всичко това?
— Жена беше. Тя нанесе повечето от щетите.
— Жена? — подсвирна лекарят през зъби. — Не бих искал да я срещна в тъмна нощ.
— Мери Хенеси, така се казва. Беше терорист от ИРА. Сега е мъртва.
Лекарят застана отново пред него и огледа дебелия белег през корема.
— Това трябва да е направило доста поразии отвътре.
— И още как. Ако не бяха ме закарали в болницата, щях да съм умрял.
— Онази те е измъчвала, така ли?
— Измъчваше мой приятел. Той умря малко преди да ме спасят. Това на корема ми го направи, когато вече бягаше. Предполагам, искала е да умра бавно, в силни болки. Желанието й почти се сбъдна. Останалото ми го направи две години по-късно.
Лекарят накара Крамър да отвори уста и извади малко фенерче от джоба на жилетката си. Надникна в гърлото му, а после натисна врата му отстрани, сякаш търсеше отоци.
— Изглежда добре — промърмори, а после натисна стомаха на Крамър с плоската част на дланта си. Крамър изохка. Лекарят натисна отново, този път по-надолу и сержантът изгрухтя.
— Боли ли? — запита лекарят.
— Малко.
— Лекарите в Мадрид смятаха ли, че този рак може да е причинен от травма?
Крамър кимна.
— Да, и стрес. И пиенето.
Лекарят кимна.
— Болката силна ли е по принцип?
— По принцип е добре. От време на време ме стяга. Боли най-силно, когато ям.
— А как си с апетита?
— Почти изчезна. Отчасти защото боли, но най-вече, защото повечето време не съм гладен.
— Кървене?
— Да. Затова и отидох в болницата. Лайната ми бяха черни.
— И губеше тегло?
— От осемдесет и три слязох на седемдесет и седем килограма. Мислех си, че е, защото не се хранех.
— Още ли слабееш?
Крамър кимна.
— Колко време ти даваха лекарите в Испания?
— Три месеца максимум.
Лекарят изсумтя.
— Видях снимките от рентгена и скенера. Според мен са оптимисти.
Изправи се и отиде до чантата си.
— Ще ти инжектирам витамини и ще ти дам таблетки.
— Без болкоуспокояващи. Не искам.
— Само витамини ще ти дам. Но не след дълго ще ти трябват болкоуспокояващи.
— Да, ще ги вземам, когато се наложи.
— Аз ще ти оставя нещо. Вземай го, ако и когато се наложи. И към края ще ти трябва нещо значително по-силно. Ще ти уредя морфин и ще можеш да си го вземаш сам.