— Няма да се стигне дотам.
— Сега мислиш така, но като стигнеш към края…
— Няма да се стигне дотам — настоя Крамър.
Лекарят го изгледа няколко секунди, а после кимна в знак на съгласие. Отвори чантата си и извади опакована в целофан спринцовка и ампула с безцветна течност. Инжектира витамините и даде на Крамър шишенце с таблетки.
— Това са само витамини — обясни той. — Те ще компенсират онова, което не получавате от храната си. На ваше място бих пил мляко и сигурно бих ял яйца, ако мога да не ги повръщам. Добре ще ви се отразят плодовете, но в малки количества. По-добре е да ядете малко, но често, отколкото да се насилвате с големи порции.
Погледна през рамо към полковника.
— В обикновена ситуация бих му дал съвет да живее спокойно, но в случая май това не е възможно, нали?
— Сержант Крамър ще работи, вярно е.
— Е, Бог да му е на помощ. Само това мога да кажа.
— Едва ли ще помогне, но благодаря за съчувствието — язвително отговори Крамър.
Докторът му подаде друго шишенце със зелени капсули.
— За болката — обясни. — Не ги вземай на празен стомах. Не повече от една всеки път. И не повече от шест за двадесет и четири часа.
— Благодаря, докторе — отговори Крамър.
— И като ти казах, че ще ти уредя морфин, говоря сериозно.
— И аз като казах, че няма да се стигне дотам, също говорех сериозно — отвърна Крамър, докато си обличаше ризата.
Дермот Линч седеше вдигнал крака на масичката за кафе и гледаше „Новините в девет“ на Би Би Си, когато телефонът иззвъня. Остави телефонния му секретар да отговори, докато гледаше как кореспондентът на Би Би Си по въпросите на промишлеността разяснява най-новите мрачни цифри в търговията. Отвори кутия изстудена бира „Гинес“ и си наля ловко във висока чаша, когато гласът от секретаря каза, че той не може да се обади. Но щом чу гласа на Пат О’Риордан остави чашата и вдигна слушалката.
— Да, Пат, тук съм.
— Прослушваме обажданията, а? — обади се О’Риордан.
— Просто си почивам. Мислех си, че го заслужавам. Как са нещата?
— Предполагам, няма да ми предложиш помощта си да почистим прасетата, а?
— Напълно си прав.
— Какво ще кажеш за по една напитка?
Линч погледна бирата в чашата с дебел, гъст слой пяна отгоре.
— Четеш ми мислите.
Госпожа Елиът сервира пилешко задушено, билков кейк, пресен чеснов хляб и разбито като масло картофено пюре. Полковникът и Крамър се хранеха сами в огромната столова до газовата печка. Полковникът беше намерил бутилка червено вино, но Крамър отказа. Вместо вино пи чаша мляко. С голяма доза уиски в нея.
Крамър си поигра с храната, като поемаше малки хапки и дъвчеше старателно, преди да преглътне. Полковникът го наблюдаваше как яде.
— Не е ли вкусно? — запита той.
— Храната си е добре — отговори Крамър, като остави вилицата си на масата. — Аз и като бях здрав, нямах кой знае какъв апетит.
Взе папката, която беше чел преди вечерята.
— Чели ли сте тази папка? — запита той. — За убийството в „Хародс“?
— Втората жена на външния министър на Саудитска Арабия ли? Ан-Мари Уилкинсън. Според полицията първата жена е платила за убийството.
— По-евтино е от развода, мисля.
— Саудитците май не си правят труд да се развеждат, а? — отговори полковникът. — Според мен си вземат колкото жени си искат.
Крамър сви рамене и отпи дълга глътка мляко, след което добави дълга глътка уиски.
— Както и да е, първата жена е имала парите — продължи полковникът. — Тя е роднина на саудитското кралско семейство и, изглежда, не е харесвала вниманието, което е получавала Ан-Мари.
Крамър вдигна фотокопие от написан на машина доклад.
— Била е бременна.
Полковникът кимна.
— Знам. Смята се, че това е още една причина за убийството. Имал е три деца от първата жена и може би тя не е искала конкуренция. Ти какво мислиш?
— Убил е бременна жена. Не смяташ ли, че е нужен не какъв да е убиец, за да посегне на бременна жена?
Полковникът сложи ножа и вилицата на масата.
— Познавам мнозина, които биха го сторили, без да се замислят.
— Професионалисти? За такива ли ги смяташ?
Полковникът се наведе над чинията си.
— Ти си убивал жени, сержант Крамър. За кралицата и страната. И за войнишката заплата.