— Убивал съм терористи, които бяха жени, полковник. Има разлика. А убийството в Киприано? Момиченцето. Осемгодишно. Убил е осемгодишно момиченце.
Полковникът разлюля леко виното в чашата си и се загледа в него.
— Плащат му добре за работата. Половин милион долара на удар е онова, което знаем. Може би парите улесняват нещата.
— Не мисля.
— Казваш, че ако ти предложат половин милион долара, не би го сторил?
Крамър вдигна рязко очи.
— Дете? Не, не бих го сторил. А вие?
— Разбира се, че не. За никаква сума. Но не говорим за мен, а за някой, който е готов да убива за пари. Ти си обучаван да убиваш. И си убивал по простата причина, че така ти е заповядвало. Е, има неща, които не би направил, но не всеки е способен на такива морални преценки.
Крамър кимна, без да се ангажира с мнение, но очите му се присвиха, докато изучаваше лицето на полковника.
— Ами ако е в интереса на националната сигурност, полковник? Бихте ли го направили тогава?
Полковникът няколко секунди се взира в Крамър, макар на него да му се струваше, че тишината се проточва цяла вечност. Полковникът спря да поклаща виното и пресуши чашата си. Тъкмо възнамеряваше да отговори, когато се появи госпожа Елиът. Полковникът остави чашата си, докато тя събере чиниите, намръщена при вида на количеството оставена от Крамър храна. Когато се върна в кухнята, полковникът се изправи и се извини, като каза, че иска да си легне рано. Неполучилият отговор въпрос, остана да витае във въздуха подобно на черен дъждовен облак.
Кръчмата се намираше малко встрани от „Фолс Роуд“, постройка от червени тухли с метални щори на прозорците и флаг в оранжево, бяло и зелено над входната врата. До вратата стоеше набит мъж с кафяв шлифер, с ръце, заровени дълбоко в джобовете, и с внимателни очи.
— Добър вечер, Дани — поздрави Линч.
— Как си, Дермот? — запита мъжът.
— Оправям се. Има ли хора тази вечер?
— Да, доста.
Мъжът отвори металната врата и Линч дочу звуците на цигулка, на която свиреха с повече ентусиазъм, отколкото умение.
Той направи гримаса.
— Е, това би трябвало скоро да ги разкара — промърмори той и човекът на вратата се засмя.
Няколко души извърнаха глава, когато Линч си проправи път към бара. В далечния ъгъл цигуларят, брадат мъж на около шестдесет години с карирана риза и увиснал панталон, свиреше на цигулката си с увлечение. Зад него се виждаше слабо, почти достигнало състояние на анорексия русокосо момиче с акордеон и мъж на средна възраст с тънка свирка, но те седяха, поставили инструментите си в скута и гледаха изпълнението на стареца.
Двама мъже в сиви якета се отместиха, за да направят място на Линч на бара. Барманът дойде веднага и го поздрави по име. Не бяха много баровете в района на Фолс, където не го познаваха и уважаваха. Поръча си бира „Гинес“ и се огледа за познати лица, докато чакаше да му я налеят. Един сивокос старец с яке от овча кожа и уморено на вид рунтаво куче мелез до краката си кимна в мълчалив поздрав и Линч също отговори с кимане. Група тийнейджъри се смълчаха, когато погледът на Линч премина през тях. Той забеляза един, който беше наглеждал колата, докато пробиваше коленете на онова момче, но не даде знак да го е познал.
Цигуларят седна, съпроводен от вяли аплодисменти, и русото момиче започна да свири с акордеона, като клатеше глава напред-назад съсредоточено върху мелодията и стиснало устни. Барманът постави бирата пред Линч и взе парите. Линч отпи дълго и избърса уста с опакото на дланта си. Пат О’Риордан се появи до лакътя му.
— Това май ти хареса, Дермот.
Линч се усмихна и намигна на О’Риордан.
— Ти ще пиеш ли една бира?
О’Риордан погледна русото момиче с акордеона.
— Хубаво маце, а?
— Малко ми е кльощава — отговори Линч, като привлече погледа на бармана и посочи чашата си, за да покаже, че иска друга бира за събеседника си.
О’Риордан беше женен с четири малки деца и Линч знаеше, че е отдаден на семейството си, но обича да се преструва на женкар. Бирата пристигна и О’Риордан отпи с удоволствие. Цигуларят и онзи със свирката се присъединиха към момичето в една въстаническа песен, която накара част от публиката да тропа с крака и да припява. Двамата мъже слушаха мелодията известно време, доволни от атмосферата в кръчмата и от чувството да знаеш, че си сред приятели. Линч пресуши чашата си и поръча още две бири. Докато ги чакаха да се утаят, О’Риордан даде на Линч лист хартия.