„Възможно е — завършваше справката — убийството да е отмъщение за спрения договор.“
Крамър се усмихна. Справката не казваше дали иранците или нефтодобивната фирма са заплатили за удара. Ако се съди от начина на работа на големите съвременни фирми, и двете биха могли да са платили.
Имаше топче кореспонденция между Специалния отдел и ФБР, които си обменяха информация за наемните убийци, готови да убият цел на такова ниво, но следствието определено буксуваше. Едно сведение от Специалния отдел до министър-председателя три месеца след убийството намекваше за това. Министър-председателят не беше отговорил на информацията, а бе написал писмо от седем думи до полковника: „Необходими са незабавни действия. Докладвайте ми направо.“
Неподписаният документ обясняваше нещо, което бе притеснявало Крамър още откакто започна да се занимава с купчината папки. Питаше се защо полковникът и специалните части трябва да водят лова за платения убиец, особено след като, изглежда, е най-активен в Съединените щати. Сега отговорът се изясняваше: не ставаше дума просто за предотвратяване на убийства. Министър-председателят беше възприел нещата лично. Искаше отмъщение за свой убит приятел.
Мъглата се спускаше от хълмовете около Кросмаглен, студена и влажна, и Линч мръзнеше до костите. Потрепери и погледна към О’Риордан.
— Хубав ден за такава работа.
— Предполагам, че градско момченце като теб не става често преди зората — отговори О’Риордан. Той носеше зелено непромокаемо яке, дебела шапка с увиснала периферия и зелени гумени ботуши. Ако не беше автоматът „Калашников“ в ръцете му, щеше да прилича напълно на обикновен фермер.
— Прогнозата беше за слънце — каза Линч, като триеше ръце, за да се стопли.
О’Риордан направи гримаса.
— Тук времето е непредсказуемо. Мени се всяка минута. Трябваше да си вземеш непромокаемо яке.
— Да, навреме ми казваш.
Линч носеше черно кожено яке с яка от овча кожа, която вече беше напълно мокра, и сини дънки, които попиваха влагата като сюнгер. По брадата и мустаците му се виждаха капки роса, а по врата му се процеждаше вода на ручейчета.
Двамата мъже стояха до ланд ровъра на О’Риордан, паркиран под един кестен, който не им служеше много добре като заслон, защото влагата ги обгръщаше отвсякъде като плащ. Линч погледна часовника си. Малко преди пет. О’Риордан имаше право — рядко ставаше преди десет и мразеше сутрините.
Дейви и Поли Куин скочиха от каросерията на опръскан с кал камион наблизо, а после посегнаха и извадиха от там големи лопати.
— Да им помогнем ли? — запита О’Риордан.
Линч се ухили.
— Работата ще им се отрази добре.
— Ти не им ли заръча да си донесат ръкавици? Преди да са свършили, ще имат мазоли колкото топка за голф.
— Не се сетих — отговори Линч. Седна на капака на ланд ровъра и изохка. — Господи, как мразя сутрините.
Дейви се приближи, метнал лопатата на рамо.
— Е? — каза весело той.
О’Риордан застана с гръб до едно дърво и отброи двадесет крачки. С петата си надраска влажната пръст.
— Тук е съкровището, момчета — изръмжа.
— Колко дълбоко е? — запита Поли, застанал до брат си.
— Метър и осемдесет, може би малко повече. Хайде, момчета. Нямаме цял ден.
Когато братята започнаха да копаят, О’Риордан се върна при Линч. Той отново погледна часовника си.
— Ще се справим — каза О’Риордан. — Половин час, след това петнадесет минути да натоварим и петнадесет да запълним дупката. Ще се махнем след един час.
— Просто не ми харесва да съм така на открито.
Линч вдигна очи към розовеещото небе. Разни птици вече започваха да поздравяват приближаващата зора.
О’Риордан облегна автомата на колата и вкара глава през прозореца на шофьорската врата. Извади термос.
— Кафе?
Майк Крамър лежеше по гръб, загледан в тавана. Мислеше за смъртта. Собствената си смърт. Не се боеше да умре. Обикновено самият акт беше по-малко болезнен и стресиращ, отколкото онова, което водеше до него. Често пъти смъртта беше желано освобождение, бягство от болката, изход. Дясната му ръка галеше изпъкналия белег на корема и си спомни колко сигурен беше, че умира, когато лежеше на пода на хеликоптера с подгизнали от кръв панталони и хванал червата си в ръце.