Хеликоптерът беше стигнал до болницата в Белфаст за двадесет минути и той остана в съзнание всяка секунда от това време. Двама бойци опитваха да спрат кръвта, но не знаеха какво да правят с червата, освен да покрият раната с марля. Болката беше изненадващо слаба и затова Крамър си бе помислил, че умира.
Затвори очи и потрепери, като си припомни смъртта на Мик Нюмарч. Смъртта при него дойде трудно, но пък Мери Хенеси беше искала точно това. Отряза пръстите му с клещи за тел и спря кръвотечението с нагорещено до червено желязо, за да не умре от загубата на кръв. Мъчи го с часове, както котка играе с мишка, а след това го кастрира и наблюдава как умира от обезкървяване. След това бе дошъл неговият ред да бъде завързан за разпит на кухненската маса в къщата, заобиколена от въоръжени хора на ИРА. Спомни си как тя се намръщи, когато чу хората й да казват, че трябва да тръгват, че специалните части идвали, и си спомни усмивката й, когато му показа ножа, проблеснал на флуоресцентната светлина, преди да го прободе в стомаха и да го разпори.
— Умри, гад! — беше просъскала при вида на течащата му кръв, а после излезе, без да се обърне назад. Но Крамър не умря. Бойците го натъпкаха в хеликоптера и стояха с него, като го караха да остане в съзнание над града, а после лекарите го бяха оправили и закърпили възможно най-добре. Шест месеца по-късно напусна полка. Напиване в клуба „Полдрин“ — барът на 22-ри полк от специалните въздушнодесантни части в казармата в Херефорд, — два абзаца в „Марс и Минерва“, списанието на полка, и живот на цивилен човек. Човекът с отминалата слава.
Не, смъртта изобщо не плашеше Майк Крамър. Не и сега. Гледал я беше в очите и имаше готовност да я посрещне с отворени обятия. Сега го интересуваше единствено начинът, по който щеше да дойде тя. И полковникът му даде начин — да умре с чест в боя.
Сет Рийд пъхна последното късче кървавица в устата си и започна да дъвче с удоволствие. Деветгодишният му син сбърчи лице в гримаса.
— Тате, как можеш? Това е свинска кръв!
Рийд се облегна на стола и потупа шкембето си.
— Да, и е пре-е-възходно.
— Ъх!
Момчето все още не беше преполовило закуската си и Рийд му посочи бекона и половината кренвирш, останал в чинията.
— А според теб какво е това?
— Бекон.
— Свинско. Ето какво е.
— Да, но не е свинска кръв.
Лъжицата на Кимбърли Рийд спря по средата между чинията с корнфлейкс и устата и тя изгледа съпруга си и сина си.
— Хей, я спрете, ако обичате.
— Той започна — каза Рийд и посочи към Марк.
— Не е вярно.
— Вярно е.
Кимбърли въздъхна и поклати глава.
— Вие двамата сте невъзможни. Не знам кой от вас е по-лош.
Рийд и синът му се посочиха взаимно.
— Той — казаха едновременно.
Хазяйката, висока и слаба като вейка жена с побеляваща коса, се появи на вратата, стиснала кана с кафе в ръка.
— Всичко наред ли е? — запита тя.
— Отлично, госпожо Макгрегър — отговори Кимбърли.
— Още кафе?
Кимбърли отвърна с момичешката си усмивка.
— Имате ли без кофеин?
Госпожа Макгрегър поклати глава.
— Боя се, че не, мила. Какво ще кажете за чаша хубав чай?
— Без кофеин ли е?
Госпожа Макгрегър отново поклати глава, като отново напълни чашата на Рийд.
— Боя се, че тук не се търси много.
— Няма проблем. Портокалов сок в такъв случай.
Госпожа Макгрегър напълни чашите с кафе на семейството на съседната маса и излезе от столовата.
— Готови ли сме да вървим? — запита Кимбърли.
Рийд пресуши чашата си и млясна с уста. Синът му довърши портокаловия си сок и повтори движенията на баща си.
— Да — отговори Рийд. — Уреди сметката, докато аз взема чантите.
Във входа имаше звънец и Кимбърли го натисна, докато съпругът й се качваше нагоре. Госпожа Макгрегър излезе от кухнята, като си бършеше ръцете. Кимбърли й даде парите за нощувката и закуската и те изчезнаха под престилката на жената като заек в дупката си.
— Къде ще ходите, скъпа? — запита тя.
— В Уотърфорд, на юг — отговори Кимбърли. — Ще разгледаме фабриката за кристал. Искам да купя чаши за шампанско.
— Това е хубаво, но карайте внимателно.
— О, Сет ще кара, госпожо Макгрегър. Не можахме да наемем кола с автоматични скорости, а аз не мога да боравя с ръчни. Не и с лявата си ръка.
Рийд слезе с усилие по стълбите, хванал по един куфар във всяка ръка и окачил на рамото си раница. Кимбърли го изгледа тревожно. Предишната година беше претърпял лек инфаркт и въпреки че от болницата бяха казали, че няма проблем, тя все още се притесняваше, ако той се натовари. Закуската с пържено и с високо съдържание на холестерин също не би се отразила добре на артериите му, а и той пиеше прекалено много кафе. Протегна ръка, за да вземе единия куфар, но той поклати глава: — Мила, ще се справя.