Семейството се сбогува с жената и Кимбърли и Марк последваха Рийд по пътеката към паркираната кола. Той натовари куфарите в багажника и пет минути по-късно тръгнаха по шосе А29 в южна посока. До Уотърфорд пътят беше почти 250 километра, но не бързаха и Рийд реши да кара по малко използвани пътища, за да се насладят на пищната природа — много различна от Финикс, Аризона, където живееха.
Пътували бяха по-малко от половин час, когато Марк обяви, че иска да ходи до тоалетната.
— Тоалетна ли? — запита Кимбърли, като погледна през рамо.
— Това е Ирландия, миличък, не някое междущатско шосе. Тук няма крайпътни тоалетни.
— Мамо… — изскимтя Марк.
— Щом трябва, значи трябва — обади се Рийд.
— Не можеш ли да почакаш малко, миличък? — запита Кимбърли. Марк заподскача по седалката, стиснал двата си крака.
— Май не можеш — промърмори Кимбърли. Взе една сгъната карта от таблото. — Дъндалк е най-близкият град, Сет. Можем ли да се отбием?
— Мамо… — обади се Марк от задната седалка.
— Миличък, моля те — каза Кимбърли. — Можеш ли да почакаш още съвсем мъничко?
Марк поклати глава и Кимбърли въздъхна. Върна картата на таблото и потупа съпруга си по бедрото.
— Ще трябва да спрем.
— Тук?
— Където и да е.
— Как е, момчета? — извика Линч. Виждаше само главите на Поли и Дейви Куин, които изхвърляха с лопати пръстта от дупката.
Дейви Куин вдигна глава и обърса челото си с ръкав.
— Всичко е наред — въздъхна той.
Поли нападаше пръстта с лопатата, като си помагаше с крак, за да я забива по-дълбоко.
— Поли, по-леко — каза Линч.
— Нищо ми няма — изръмжа младежът, като изхвърли лопата пръст.
— Да, може да е така, но аз се тревожа за семтекса.
Поли спря да копае. Вгледа се в почвата под краката си, а после в Линч.
— Семтекс ли?
— Да — отговори лаконично Линч. — Знаеш, онова, дето прави бум.
Поли погледна към брат си.
— Ти не каза нищо за семтекс.
— Не знаех — отговори брат му. — Но това не прави нещата по-различни, нали?
Поли се намръщи.
— Така е — каза и енергично потупа земята с лопатата.
— Всичко ще бъде наред, момчета — каза Линч, който не желаеше да прекалява с шегата. Искаше да се махне от това поле възможно най-бързо. — Ако беше опасно, аз нямаше да стоя тук, нали така?
Дейви се усмихна и отново заби лопатата. Поли последва примера му, но сега действаше с далеч по-малко енергия. Линч наблюдаваше. О’Риордан се приближи зад него, като все още държеше в ръце автомата.
Лопатата на Дейви удари в някакъв найлон. Поли се присви, сякаш някой го удари, и Линч му се усмихна.
— Подайте ми лопатите, момчета — каза. — После изгребете пръстта с ръце.
Братята се подчиниха. Започнаха да копаят с ръце като кучета, които търсят кокал. След няколко минути ровене разкриха голяма кофа за боклук, опакована в найлон. Линч погледна към О’Риордан.
— Това са муниции — каза. — Бронебойни патрони за автомат М-60.
Линч кимна.
— Добре, момчета. Подайте кофата.
Братята вдигнаха кофата нагоре и Линч и О’Риордан я изтеглиха от дупката.
Момчетата продължиха да копаят. Извадиха още два пакета, дълги и тънки, опаковани в дебел полиетилен.
— Това са автоматите — каза О’Риордан.
— И тях — отговори Линч.
Линч и О’Риордан занесоха трите обемисти пакета при камиона и ги натовариха отзад, докато Дейви и Поли продължаваха да копаят.
— Имаш ли представа какво смята да прави Маккормак с тези неща? — запита Линч.
— Ще ги зарови на някое друго място, мисля — отговори О’Риордан. — Иска да задържи хубавите неща, а старите да предаде на армията.
Линч избърса ръце в джинсите си.
— За да изглежда, че се разоръжаваме, а ние просто си изхвърляме боклука.
— Връзки с обществеността, Дермот, знаеш го. Така Дъблин и Лондон изглеждат добри, армията има възможност да блесне, а ние се отърваваме от неща, които вероятно биха гръмнали в лицата ни. Изглежда адски добра сделка за всички. И Извънредните4 го правят.