Полковникът кимна.
— Утре е добре.
— Отлично, отлично — каза шивачът. Измъкна един костюм и го подаде на Крамър.
Крамър кимна.
— Изглежда превъзходно.
Шивачът цъкна нетърпеливо с език.
— Пробвайте го, моля.
Крамър се подчини, след това застана напълно неподвижен, докато шивачът се суетеше около него, бележеше по плата с парче креда и записваше нещо в бележника си. Крамър пробва три костюма, а после кашмиреното палто и шивачът бързо ги скри в куфарите.
— Е, ще се видим утре по същото време — каза той на полковника. Изчезна от столовата така бързо, както беше влязъл.
— Той ли прави вашите костюми? — запита Крамър.
— Не бих могъл да си позволя неговите цени — отговори полковникът с лека усмивка.
Крамър си доля чай от големия калаен чайник. Госпожа Елиът го правеше по военния начин, истински горещ и силен, и може би с доза бром за всеки случай.
— Човекът, когото замествам — каза той. — Кога ще разбера какъв е? Аз дори не знам кой е той.
— Стъпка по стъпка, Джокер. Първо искам да разбереш срещу какво стоиш.
— Смятам, че имам нелоша представа.
— Може би, но искам да прочетеш всички папки, преди да минем нататък. Има и още няколко прегледи.
— Медицински?
— Не. Ще доведа един инструктор от звеното за обучение.
— Познавам ли го?
Полковникът се подсмихна.
— Съмнявам се. Нямаше те дълго време.
Сет Рийд спря рязко колата до една пролука в живия плет. Извърна се и кимна на сина си.
— Ето.
— На полето? — запита Марк с изкривено от отвращение лице.
— Дават ли ти, вземай — отговори Рийд. — Или искаш да чакаш до Къндалк?
— Не мога да чакам. — Марк посегна към дръжката на вратата.
— Внимавай за плъхове — предупреди го Рийд.
Ръката на Марк застина във въздуха.
— Плъхове ли?
— Големи са като котки. Госпожа Макгрегър ни каза.
Марк погледна майка си.
— Баща ти се шегува — каза Кимбърли. — Това е неговото болно чувство за хумор.
Марк отвори вратата на колата и погледна гъстата трева край живия плет.
— Хайде, хлапе. Шегувах се.
— Наистина ли? — запита Марк все още несигурно.
— Заклевам се.
Марк излезе от колата, пъргаво изтича по влажната трева през отвора в живия плет и излезе на полето.
— Ти защо не идеш с него? — запита Кимбърли.
— Какво? При условие че там има плъхове като котки?
— Помислих си…
— Мила, това е Ирландия. Намираме се сред пустошта. Едва ли ще го нападне някой в полето, нали?
Кимбърли се нацупи. Рийд изчака цели пет секунди, преди да отвори вратата и да последва сина си. Знаеше от опит, че цупенето е само първото оръжие във впечатляващия арсенал на жена му. Винаги беше по-малко болезнено да се предаде в началото.
— Благодаря ти, мили — извика тя след него.
Дейви Куин включи камиона на скорост и той изръмжа и се понесе с подскоци по изровения път. Пат О’Риордан се опря с ръка на таблото, за да се задържи.
— Спокойно, Дейви — каза. — Карай бавно. Не бързаме. Не забравяй какво возим отзад.
— Добре. Извинявай.
Лицето му почервеня.
— Бъди благодарен, че не возим експлозива — обади се О’Риордан и се засмя. — Ти добре ли си отзад, Поли?
Дейви караше камиона по пътеката, а после се качи на тесен път, който вървеше между нивите. О’Риордан погледна часовника си.
— Закъсняваме ли? — обади се Дейви, явно разтревожен.
О’Риордан се усмихна на момчешкия му ентусиазъм. Толкова се стараеше да се хареса, че направо беше болезнено.
— Малко, но съвсем не е за притеснение.
О’Риордан изобщо не се притесняваше, че трябва да прекосят границата с Юга. След прекратяването на огъня всички пътища между републиката и Северна Ирландия бяха отворени и граничните пунктове демонтирани. Вече нямаше войници, които да проверяват колите, и човек можеше да пресича границата така лесно, както минава от Лондон за Манчестър.
— Какво ще стане с нещата, които оставихме? — запита Дейви.
— Ще ги потърсят след няколко дни. Ще оставим малко време да се заличат следите. Организацията се готви да предаде на властите дузина оръжейни скривалища като знак на добра воля.
— Но си запазваме хубавите неща, така ли?