О’Риордан намигна.
— Точно така.
Сет Рийд застана до живия плет, докато чакаше сина си да свърши с ходенето по нужда. Гледката тук, в Южен Армаг, спираше дъха: ниски хълмове с всичките четиридесет оттенъка на зеленото, които туристическият агент беше обещал, та дори и лепкавата мъгла имаше онова особено нещо, което омекотява цветовете, и човек имаше чувството, че гледа набързо нарисуван акварел. Не беше лесно да повярваш, че доскоро районът беше сред най-опасните на света и британските войници е трябвало да се движат с хеликоптери, защото посмеят ли да ходят пеша, рискуват да загинат.
Когато жена му за първи път предложи да прекарат ваканцията в Ирландия, той не пожела. Семейството й беше от Ирландската република и тя искаше да се върне при корените си и да почувства страната, напусната от предците й почти преди един век, но Рийд смяташе, че е твърде рано, че мирът все още трябва да се докаже. Тя се беше нацупила и бе накарала туристическия агент да му се обади лично. Той беше говорил убедително и дори се пошегува, че Рийд би се намирал в по-голяма безопасност в Ирландия, отколкото практически навсякъде в Щатите и че най-голямата опасност пред тях би била главоболието от бира „Гинес“. Двамата заедно, Кимбърли и агентът, придумаха Рийд и след седмица в страната той вече се радваше, че са дошли: нямаше много туристи, пътищата бяха цяло удоволствие, а хората — приятелски настроени и сърдечни без изключения. Когато се върне в Щатите, със сигурност щеше да препоръча на приятелите си да посетят Изумрудения остров.
Няколко капки дъжд тупнаха върху якето му и когато погледна нагоре, по лицето му паднаха още.
— Хайде, Марк — извика той. — Вали.
Марк се появи иззад един храст, като бършеше ръце в коленете си.
— Готов ли си? — запита Рийд.
— Да — отговори Марк и двамата отидоха заедно до колата.
— Мога ли да седя отпред, тате?
— Питай майка си.
Кимбърли се съгласи. Излезе от колата и седна на задната седалка, докато Рийд палеше двигателя. Единственото, което не харесваше до момента в това пътуване, беше колата, наета от туристическия агент. Тя имаше четири врати, но нямаше автоматични скорости и нито една от екстрите, които американците считат за нормални, като въздушни възглавници и климатик.
Марк се качи на освободеното от майка му място. Рийд опита да включи чистачките, но натисна друг лост и се включи мигачът за ляв завой. Изключи мигача и започна да се занимава с лоста за чистачките, като същевременно ускори.
— Коланът, скъпи — укори го Кимбърли от задната седалка. — Това се отнася и за теб, Марк.
Рийд стисна волана с дясната си ръка, докато търсеше катарамата на колана. Внезапно дъждът се усили и скри всичко отпред. Явно беше включил чистачките на интервал.
— Миличък, караш от другата страна на пътя — каза Кимбърли.
Рийд се наруга тихо. Все забравяше, че ирландците караха като англичаните, в другото платно. Остави колана и посегна към лоста за чистачките, като в същото време зави надясно. Чистачките се включиха и започнаха да избърсват водата от стъклото. Едва тогава видя камиона срещу себе си. Отзад Кимбърли изпищя.
О’Риордан не забеляза широката кола почти докато не връхлетяха върху нея — тя се носеше по пътя, сякаш шофьорът беше загубил контрол. Дейви Куин натисна клаксона и рязко настъпи спирачката, но О’Риордан усети как големият камион се хлъзга по мокрия асфалт. Посегна към волана.
— Държа го, държа го! — извика Дейви.
Въпреки протестите на Дейви, О’Риордан виждаше, че камионът отива към колата. Дръпна по-силно волана в опит да завие наляво и да избегне сблъсъка. Пътят беше тесен; мястото едва стигаше да се разминат две коли дори ако караха по съвсем права линия. Но с колата по средата на пътя ударът не можеше да се избегне.
О’Риордан видя шофьора — мъж на средна възраст със сивееща коса, който опитва да овладее волана. Забеляза едно дете на предната седалка, отворило ужасено уста. След това се чу глухо стържене и колата се извъртя надясно, а предното й стъкло се пръсна.
В момента, когато външните колела излязоха от асфалта, Дейви изкрещя, но О’Риордан не разбра какво. По предното стъкло удариха мокри клони и камионът се наклони рязко наляво. Половината от него стърчеше на пътя, а колелата върху тревата до пътя имаха по-добро сцепление, така че колкото повече Дейви натискаше спирачката, толкова повече камионът се отклоняваше наляво. Кормилото изскочи от ръцете му. О’Риордан усети как коланът се впива в гърдите му, а камионът подскочи и се вряза в живия плет. О’Риордан бе изхвърлен напред, удари с коленете си таблото, а ръцете му отскочиха при удара. Изведнъж всичко притихна.