— Или какво — отговори Крамър. Вдигна чашата и поздрави рибарите.
Момчето седеше пред телевизора и гледаше как ракетата се носи в небето. Един равен, лишен от емоции глас повтаряше числа, но момчето не знаеше какво значат. Пък и не го интересуваше. Зяпаше с отворена уста, докато ракетата с тримата астронавти летеше към Луната. Луната. Те наистина отиваха там. Точно както в комиксите. Момчето се облегна назад и опря длани на пода, като гледаше екрана. Опита да си представи какво е в космическата капсула, да пие вода през тръбичка и да иде до тоалетна в космически костюм. Момчето искаше да иде до тоалетната, но не му се щеше да пропусне нито миг от старта. Стискаше крака и блокираше всякакви мисли за пълния си пикочен мехур. Чу как го повикаха по име, но не отговори, а се приближи още до екрана, докато стъпалата му се озоваха почти под телевизора. Нещо падна от долната част на ракетата и за момент то помисли, че излитането се е объркало. Но след това чу как гласът съобщи за успеха на отделянето и разбра, че всичко е наред.
Майка му отново го повика, но момчето се наведе напред и усили звука. Ракетата представляваше малка точка в небето с дебел бял пламък след нея. Момчето се чудеше в кой момент ракетата ще се окаже в космоса, а не в небето и дали там горе има линия, която ги дели.
Чу удари от спалнята на майка си, звук от бастун, блъскащ върху протрития килим. Момчето бавно се изправи. Ударите се повториха, този път по-бързо. Момчето отиде в антрето и погледна нагоре по стълбите. Краката му сякаш бяха от олово. Майка му отново го повика по име и то постави ръка на парапета. Сложи крак на първото стъпало. От все сърце искаше баща му да е тук, но той беше на работа и трябваше да минат още няколко часа, преди да се върне. От шестото стъпало виждаше вратата на спалнята на родителите си, боядисана в бледозелено, както и всички врати в къщата. Момчето беше живяло тук през целия си живот и не помнеше някога да са били в друг цвят. Изкачваше се стъпало след стъпало, като правеше пауза между всяка стъпка, а погледът му беше прикован във вратата.
— Къде си? — извика майка му, а след това то я чу да кашля.
— Идвам — отговори и изтича по оставащите няколко стъпала. Хвана дръжката и бутна вратата. Майка му беше на леглото на ръце и колене, а тялото й се тресеше от кашлица. Косата й — с миши цвят — беше рошава и сплъстена, очите й — червени и отекли, а по предницата на синята нощница се виждаха петна. Тя вдигна очи и погледна момчето, което застана до леглото.
Очите му се наляха със сълзи.
— Какво искаш, мамо?
Майка му седна и скръсти ръце върху корема си.
— Искам да се излекувам — проплака тя.
— И аз — каза момчето. — И аз искам така.
Тя протегна ръце и то се покачи на леглото и се гушна в нея. Тя го погали по тила с ръце и започна да го успокоява.
— Трябва да бъдеш силен — прошепна. — Ще ми трябва помощта ти.
Момчето зарови лице в нощницата и в нейния мирис на болест.
Мъжът в инвалидната количка спря, за да разгледа една стойка с ярко оцветени вратовръзки, като галеше коприната през ръкавиците си. Един продавач в безупречен тъмносин костюм вдигна вежда, но мъжът в количката поклати глава. Просто разглежда. Сложи ръце на колелата и тласна стола напред. Хората, с които се разминаваше, старателно отклоняваха очи от неговите, сякаш засрамени от недъга му.
Бавно продължи към секцията за костюми. Краката му бяха завити в дебело синьо вълнено одеяло и той усещаше как по бедрата му се стича пот. Един млад помощник-продавач вземаше мярка на възрастен мъж, чиято много по-млада съпруга с кожено палто го чакаше очевидно отегчена. Двама японски туриста сваляха костюми от стойката, разглеждаха ги и разговаряха оживено. Мъжът в количката се усмихна наум. В сравнение с Токио цените в „Хародс“ вероятно бяха много изгодни. Той никога не плащаше за дрехи от „Хародс“, никога не носеше нищо с етикет, който може да бъде разпознат.
Арабинът сви в сектора за мъжко облекло, заобиколен от двама от директорите на магазина и трио охранители. Те бяха едри мъже в черни костюми и тъмни очила и имаха еднакви дебели мустаци. Двойници на Саддам Хюсеин. Очите им се местеха напред-назад като прожектори, но човекът в инвалидната количка установи с известно задоволство, че дори не го забелязаха. Сакатите винаги са незабележими. Арабинът беше облечен в дрехи като за пустинята и приличаше на герой от филм за Лорънс Арабски, съвсем не на място сред редиците костюми. Зад него вървяха три жени в черни дрехи, виждаха се само очите им. Определено едната беше майката на арабина — ниска и набита, и се движеше с подскоци като шамандура в бурно море. Другите две бяха съпругите му. Мъжът в инвалидната количка се придвижи напред.