Една от жените беше саудитска принцеса и се говореше, че имала фигура на руски щангист. Другата, втората му жена, беше от Юта — бивша избраница за плаката в средата на списание „Плейбой“, която възнамерявала да започне филмова кариера, но избрала шейха с неговите милиони. В черните дрехи двете жени не можеха да бъдат различени. Мъжът пъхна ръка под одеялото.
Управителят на сектора не спираше да дърдори каква чест е за него да види отново този ценен клиент, триеше длани и се кланяше раболепно. Един от телохранителите се приближи към инвалидната количка, за да огледа някакъв човек, застанал до пробните. Мъжът в количката се усмихна на телохранителя, но остана незабелязан. Автоматичният пистолет със заглушител издаде два подобни на кашлица звука и телохранителят падна по гръб, а по бялата му риза потече кръв от две големи черни дупки.
Мъжът в количката стана, като се измъкна под одеялото като змия, която сменя кожата си. Направи три крачки напред и простреля два пъти втория телохранител в гърдите. Той умря още преди коленете му да се огънат. Третият телохранител посягаше за пистолета си, когато получи куршум в гръдната кост. Докато падаше напред, стиснал гърди, сякаш бе получил инфаркт, мъжът го простреля в главата, като пръсна кръв и мозък по вратовръзките.
Клиентите в магазина се развикаха и затичаха към изходите, но мъжът приличаше на оазис от спокойствие сред паниката. Насочи пистолета към арабина. Той разтвори ужасен очи, но после видимо се отпусна. Старата жена отстъпваше назад, вдигнала длани пред лицето си, и с отворена уста издаваше силни хъркащи звуци.
Двете съпруги стояха неподвижни, смразени от ужас. Отблизо мъжът видя, че едната е тъмна, с кафяви очи и сипаничава кожа. Очевидно не беше жената от страниците на „Плейбой“.
Обърна се към другата жена, насочи пистолета между големите й сини очи и стреля, а после пристъпи напред и я застреля още веднъж в гърдите, докато тя падаше.
Мъжът се завъртя на пети и тръгна бързо по стълбите, като държеше пистолета отстрани. Хората бягаха от него и му освобождаваха пътя. Зад себе си чуха викове и писъци, но продължи да върви с приведена глава. Стигна стълбището и продължи надолу към приземния етаж, като продължаваше да притиска пистолета до себе си. Отиде до „Египетската зала“ и взе ескалатора за следващото ниво на приземния етаж. Писъците и виковете бяха затихнали и когато слезе от ескалатора, никой не му обръщаше внимание. Свърна наляво и бързо тръгна през отдела за канцеларски материали, сякаш нямаше нищо по-наложително от това да закупи луксозен комплект за писане.
Вратата към склада за канцеларски материали не беше заключена — точно както трябваше да бъде. Мъжът пъхна пистолета в колана си и закопча сакото отгоре му, докато преминаваше през склада, за да стигне до началото на един тунел. По тавана на тунела минаваха отоплителни тръбопроводи, той подскочи и измъкна кафявата престилка на работник от склада, която беше скрил тук по-рано. Тунелът правеше завой надясно и мъжът виждаше, че е сам. Изтупа престилката от прахта и я облече, без да спира да върви между кашоните със стока, които чакаха да бъдат внесени в магазина. Тунелът беше основният снабдителен маршрут за магазина и причината улиците на Найтсбридж отгоре рядко да бъдат блокирани от товарни камиони.
Като погледна едно кръгло огледало, поставено на завоя на тунела, видя няколко работници, тръгнали към него, и продължи да се движи с приведена глава. Никой не го спря, както и преди, на сухата тренировка преди два дни.
Край него преминаха няколко електрокара, отрупани високо с още кашони, но шофьорите не му обърнаха внимание. Тунелът беше дълъг сто и петдесетина метра и водеше към два асансьора, които се качваха до основните складове на магазина. Човекът подмина асансьорите и затича по стълбите към единствената врата, която извеждаше на „Тревър Скуеър“. Един човек от охраната с лице на неопитен новак и с притиснат до ухото си телефон, гледаше към него с отворена от изненада уста, и мъжът извади пистолета си и го простреля в гърлото, без дори да забави крачка. Охранителят все още умираше, когато мъжът затвори вратата на изхода и излезе на слънце. След десет минути се намираше в метрото на път за станция „Виктория“.
Майк Крамър държеше полупразната бутилка уиски в ръка, като разклащаше течността в нея и гледаше в огъня. Направил си беше сандвич с бекон, но той стоеше недокоснат на чиния до стола. Усещаше как уискито изгаря лигавицата на празния му стомах и знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше апетит. От комина се посипаха сажди като дъжд и го стреснаха. Вероятно не бе чистен от години, въпреки че огънят гореше достатъчно добре.