— Следващият път е наш ред да ви поканим.
И добавя наум: „Заповядайте вкъщи, където живеем заедно с детето си. Надявам се да плаче цяла нощ и да ви съсипе вечерта. Ще гледам да ви поканя точно когато ѝ никнат зъби.“.
Тръгват си почти веднага след това. Само двамата са и нямат бебешки арсенал за събиране — освен бебефона, който Мей набутва в дамската си чанта. Мей и Нико си казват довиждане с домакините — Синтия е видимо недоволна от внезапното им тръгване — и се отправят към външната врата, после излизат на алеята пред къщата на Греъм и Синтия и няколко крачки по-надолу вече са на алеята пред собствената си врата, защото двете къщи са залепени една за друга, с обща стена. Мей върви пред Нико и не казва нищо. Може и да не му каже нищо повече тази вечер. Тя изкачва стъпалата на верандата и замръзва намясто.
— Какво има? — пита Нико, докато я настига.
Гласът му звучи напрегнато.
Мей гледа пред себе си с широко отворени очи. Входната врата е открехната.
— Сигурна съм, че я заключих! — извиква Мей, а гласът ѝ прозвучава пискливо от напрежение.
— Успокой се — казва Нико. — Може да си забравила. Доста пи.
Но Мей не го чува. Тя изтичва нагоре по стълбите и по коридора към стаята на бебето, докато Нико върви след нея.
Когато влиза и вижда празното креватче, изпищява.
Втора глава
Мей усеща писъка първо в главата си, а сетне го чува как отеква от стените — писъкът ѝ е навсякъде. След това млъква и остава неподвижна пред празното креватче с ръка на устата. Нико тромаво обръща ключа за осветлението и лампата светва. Двамата с широко отворени очи гледат празното креватче, в което би трябвало да бъде бебето им. Невъзможно е да не е там. Няма как Кора да е успяла да излезе сама от креватчето. Тя е едва на шест месеца.
— Обади се на полицията — прошепва Мей.
После повръща, навежда се напред и повръщаното изригва между пръстите ѝ право върху дървения под. Детската стая, боядисана в нежен масленожълт цвят и декорирана с рисунки на подскачащи агънца, мигновено се изпълва с мирис на повръщано и паника.
Нико не помръдва. Мей го поглежда ужасено. Той е парализиран, в шок, и гледа празното креватче така, сякаш не може да повярва. Мей вижда паниката и вината в погледа му и надава вой — ужасяващ, пронизителен звук, подобно на ранено животно.
Нико все така не помръдва. Мей се изстрелва по коридора към спалнята им, грабва телефона от нощното шкафче и набира 911, ръцете ѝ треперят и цапат целия апарат с повръщано. Докато го прави, гледа Нико в детската стая в отсрещния край на коридора. Той идва на себе си. Прави първата крачка и излиза от полезрението ѝ; чува го как бързо обикаля втория етаж, докато тя е вперила поглед в празното креватче в отсрещния край на коридора. Нико проверява банята, после минава покрай нея на път за другата стая в края на коридора, която са направили на кабинет. Но докато той прави това, Мей по някакъв абстрактен начин си задава въпроса защо проверява точно там. Все едно половината от ума ѝ се е откъснала от останалата част от нея и е започнала да обмисля нещата логично. Няма как бебето да излезе от креватчето си и да започне да пълзи из стаите, за да се скрие. Тя не е нито в банята, нито в кабинета.
Някой я е отвлякъл.
Когато операторът на спешната линия отговаря на обаждането, Мей изкрещява:
— Някой е отвлякъл бебето ни!
Едва успява да се успокои дотолкова, че да отговори на въпросите му. Операторът я уведомява, че към тях вече пътува екип.
Мей затваря телефона. Цялата трепери. Усеща, че отново ѝ се повдига. Замисля се как ще изглежда това отстрани. Оставили са бебето само вкъщи. Законно ли е това? Не би трябвало. Въпреки ужаса, който изпитва заради бебето си, някаква част от мозъка ѝ мисли за собственото ѝ оцеляване, за самосъхранение. Как да обяснят това, което се е случило?
Нико се показва на вратата на стаята блед и посърнал.
— Ти си виновен! — изкрещява Мей с налудничав поглед и го избутва настрани.
Втурва се в банята в горния край на стълбите и отново повръща, този път — в мивката, после измива повръщаното от разтреперените си ръце и си изплаква устата. Улавя отражението си в огледалото над мивката. Нико стои зад нея, видимо изплашен. Погледите им се срещат в огледалото.
— Съжалявам — прошепва той. — Ужасно съжалявам. Аз съм виновен.
Тя вижда, че той наистина съжалява. Въпреки това Мей вдига ръка и забива юмрук в лицето му в огледалото, то се строшава и тя избухва в плач. Нико се опитва да я прегърне, но тя го изблъсква встрани и побягва надолу по стълбите. Ръката ѝ кърви и оставя кървава следа по парапета.