Следовател Расбак внимателно наблюдава родителите, докато го казва. Той прави кратка пауза и продължава:
— Това ме навежда на мисълта, че детето е изнесено през задната врата, към гаража, а оттам — с автомобил по алеята.
Той изчаква, но никой от двамата родители не отговаря.
— Къде е колата ви? — пита Расбак, като се навежда напред.
— Колата ни? — повтаря Мей.
Трета глава
Расбак чака да му отговорят.
Тя започва първа:
— На улицата.
— Паркирате колата си на улицата, при положение че в задния си двор имате гараж? — пита Расбак.
— Всички правят така — отговаря Мей. — По-лесно е, отколкото да минеш по алеята, особено през зимата. Повечето хора си изваждат разрешително и просто паркират на улицата.
— Разбирам — казва Расбак.
— Защо? — пита остро съпругата. — Какво значение има?
Расбак се заема да обясни:
— Това вероятно е улеснило похитителя. Ако гаражът е бил празен, а вратата му — отворена, би било сравнително лесно някой да вкара вътре автомобил и да сложи бебето в него незабелязано. Очевидно би било по-трудно — и със сигурност по-рисковано — ако в гаража вече е имало кола. Похитителят би рискувал да бъде забелязан на алеята заедно с бебето.
Расбак вижда как лицето на съпруга пребледнява още повече, ако това изобщо е възможно. Цветът му е поразителен.
— Надяваме се да свалим отпечатък от следите от гуми — добавя Расбак.
— Говорите така, сякаш случилото се е било планирано — казва майката.
— Според вас не е ли било? — пита я Расбак.
Сега е ред на майката да пребледнее още повече.
— Аз… не зная. Просто си мислех, че са я отвлекли, защото я оставихме вкъщи сама. Че някой се е възползвал от възможността. Както би я отвлякъл в парка, докато съм се обърнала на другата страна.
Расбак кимва в знак на съгласие, сякаш се опитва да види ситуацията от нейната гледна точка.
— Разбирам какво имате предвид — казва той. — Както когато майката оставя детето си да поиграе в парка и отива да купи сладолед от близкия павилион. Може би дори моли някоя друга да наглежда детето ѝ вместо нея и другата се разсейва за малко. И някой отвлича детето, докато майката я няма. Случва се.
Прави кратка пауза:
— Но все пак би трябвало да виждате разликата във вашия случай.
Тя го поглежда безизразно. Следователят си припомня, че вероятно все още е в шок. Но се е нагледал на такива неща, това му е работата. Води се от разума си, а не от чувствата. Налага му се да прави така, ако иска да постигне нещо. Той ще открие това дете, живо или мъртво, и освен това ще намери човека, който го е отвлякъл.
Продължава с равен глас:
— Разликата е тази, че похитителят на вашето бебе най-вероятно е знаел, че то е само в къщата.
И добавя наум: „А това значително стеснява кръга на заподозрените.“
Родителите се споглеждат, видимо вцепенени от шок.
— Но никой не знаеше това — прошепва майката.
— Разбира се — добавя Расбак, — възможно е да я бяха отвлекли, дори и вие да спите спокойно в собствената си спалня. Няма как да разберем.
Родителите се споглеждат отчаяно, сякаш им се иска да повярват, че в крайна сметка не са виновни за това, че са оставили бебето си само. Че би могло да се случи така или иначе.
Расбак пита:
— Винаги ли оставяте вратата на гаража отворена по този начин?
Съпругът отговаря:
— Понякога.
— Не затваряте ли вратата му през нощта? За да избегнете обир?
— В гаража не държим нищо ценно — обяснява съпругът. — Обикновено затваряме вратата, ако колата е вътре, но освен нея там няма почти нищо друго. Всичките ми инструменти са в мазето. Живеем в хубав квартал, но на хората постоянно им разбиват гаражите, какъв е смисълът да го заключваме?
— Някои хора нарочно оставят вратите отворени, така че да попречат някой да нарисува графити върху тях — допълва съпругата.
Расбак кимва. След това пита:
— Каква кола имате?
— Ауди — отговаря Нико. — Струва ни се по-малко вероятно да я разбият, ако е на улицата. Защо?
— Бих искал да я огледам. Може ли да ми дадете ключовете? — пита Расбак.
Нико и Мей се споглеждат учудено. После Нико се изправя и отива до една помощна масичка до входната врата, от която взима връзка с ключове от една купа. Подава ги мълчаливо на следователя и отново сяда.
— Благодаря — отвръща Расбак.
След това се навежда към тях и решително казва:
— Ще разберем кой стои зад всичко това.
Те срещат втренчения му поглед, без да избягват очите му — цялото лице на майката е подуто от плач, очите на бащата са подпухнали и зачервени от скръб и алкохол, а лицето му е призрачно бяло. Расбак ги наблюдава внимателно, но не забелязва нищо, което да му покаже нещо повече.