— Не, не мисля.
Госпожа Фостър се дръпна встрани, за да направи път на майка си:
— Защо не?
— Аз съм на седемдесет и една години. Не искам да си губя времето да казвам неща, които не мисля. Освен това на моята възраст ми е позволено да бъда ексцентрична.
ДЕВЕТА ГЛАВА
От трапезарията долитаха високи гласове и смях, тържеството на Анджела беше в разгара си. Двамата със Спенс вървяха към страничната градина покрай водата. Кори не очакваше, че ще е толкова спокойна. Не си спомняше да е била толкова близо до него и да се чувства така. Винаги се вълнуваше и бе напрегната. Определено предпочиташе това ново усещане.
Тя нямаше какво повече да крие или за какво да съжалява — разказът на баба й по време на вечеря бе разкрил момичешкото й увлечение. Кори осъзна, че това е било просто детско увлечение, а не унизително мъчение, невротизиращо обсебване. Тя бе невинна жертва, а не егоистично чудовище, от което толкова се страхуваше. Мургавото лице на Спенс бе пребледняло, докато слушаше блестящото експозе как Кори била „страдала“ заради него.
Преди да тръгне за Нюпорт, тя се опита да погледне на тази ужасна история от философска гледна точка, ала още я болеше. Тази вечер се смя от сърце на драматичния разказ на баба си, най-вече се смя на „негодника“, на когото в крайна сметка се притече на помощ. Признанието, реши тя, се отразява добре на душата, дори и да е направено от баба й. Най-накрая бе изяснила сляпото си увлечение към Спенс и бе сложила край на тревогите и унижението. Единственото, което чувстваше сега, бе носталгия. Чувстваше се спокойна, чувстваше се божествено.
Спенс спря до голямо дърво край водата. Кори наблюдаваше лампите в къщата и чакаше той да каже това, за което я бе повикал. Когато Спенсър се забави, младата жена си помисли, че тази несигурност не е характерна за него, но е много забавна и страшно много му отива.
Той наблюдаваше красивия й профил, опитвайки се да отгатне мислите й.
— За какво си мислиш? — попита я най-накрая.
— Мислех си, че за пръв път те виждам да губиш ума и дума.
— Ами, не знам как да започна.
Тя скръсти ръце, повдигна вежди и се пошегува:
— Искаш ли да ти помогна?
— Не мисля, че ще можеш — отвърна той предпазливо.
Тя се засмя и изведнъж всичко беше както преди. Годините, в които бяха разделени, изчезнаха изведнъж. Спенс се наслаждаваше на този момент, вече се бе научил да цени хубавите неща в живота. Радваше се, че тя е слагала негови снимки в спалнята си, и бе изпълнен е гордост, че е искала да я заведе на коледните танци.
Вместо да започне с танците, той започна със снимките:
— Наистина ли си слагала мои снимки в стаята си?
— Навсякъде — призна тя и се усмихна на спомена, после вдигна глава и попита: — Сигурно си забелязал как си бях паднала по теб, когато настоях да те снимам още щом те срещнах?
— О, да. И си помислих, че когато навърши седемнайсет, престана да се интересуваш от мен.
— Наистина ли? Защо?
— Защо? — промърмори той, смутен от въпроса й. — Ами, предположих, че когато искаше да се упражняваме с целуването, бе влюбена в някакво момче… — Той се замисли. — Дъг!
Кори кимна:
— Дъг Джонсън.
— Точно така. Джонсън. Даяна ми каза, че той трябвало да те заведе на коледните танци, но ти отказал в последната минута и точно затова аз ти предложих. Естествено е да си помисля, че след мен си си паднала по него. Как да си представя, че още ме харесваш? — Той очакваше тя да улови логиката в думите му, ала когато не проговори, продължи: — Ами какво?
— Нямаше никакъв Дъг Джонсън.
— Как така „нямаше никакъв Дъг Джонсън“?
— Исках да ме целунеш, така че измислих цялата история за Дъг Джонсън. Той бе моето извинение. Исках да отида с теб на коледното тържество. Единствената причина, поради която се срещах с други момчета, бе, за да се науча как да се държа с теб, когато ме поканиш. — Тя се усмихна, а на Спенс му се прииска да я целуне по устните. — Ти винаги беше единственият мъж за мен. Винаги. От нощта, в която те срещнах за пръв път, до седмицата след коледните танци, когато не ми се обади, за да се извиниш или да ми обясниш, ти беше единственият.
— Кори, причината да забравя за тържеството бе друга. Аз отидох в Аспен. Чаках с нетърпение майка ми да дойде в Хюстън за Коледа. Бях отчаян. Винаги я извинявах, че отсъства и че не се интересува от мен. През целия си живот само това правех. Знам, че е абсурдно, но това е самата истина. Мислех си, че ако иска да ме види като млад мъж, може би всичко между нас би могло да се промени. Когато ми се обади в последната минута и ми каза, че ще отиде в Париж и отлага пътуването си до Хюстън, аз се вбесих и престанах да й прощавам. Напих се е няколко приятели, които също нямаха „нормални“ семейства, и така всички решихме да заминем за Аспен, където единият от тях имаше вила. Съвсем забравихме за Коледа.