— Мисля, че ще те обвинят в пристрастие, защото си гласувала за собствения си съпруг.
— Не се наричай мой съпруг, ако обичаш — отсече Кори. — Въобще не е смешно.
— Да, знам. Това не е шега.
— Точно това казах. — Кори вече губеше търпение.
— Ние сме женени, Кори.
— Това е абсурдно.
— Може и да е абсурдно, но също така е и истина.
Кори търсеше отговора в лицето му, като отказваше да повярва на това, което четеше в очите му.
— Сватбената церемония е измислица. А свещеникът е водопроводчик.
— Не, баща му и чичо му са водопроводчици. Той е свещеник.
— Не ти вярвам.
Вместо отговор той й подаде навития документ.
Кори го разтвори. Това бе копие от разрешително за брак на Кори и Спенс. Бе с днешна дата и подписано от преподобния Лорънс Е. Латимър.
— Ние сме женени, Кори.
Без да иска, тя стисна ръката си в юмрук и смачка документа. Трепереше от гняв.
— Това е някаква лоша шега, нали? — прошепна тя. — Защо ще искаш да ме унижаваш по този начин?
— Опитай се да разбереш. Знаеш какво ми каза Джой и аз си помислих, че искаш това…
— Ти, нещастно копеле! — прошепна тя гневно. — Нима ми заявяваш, че си се оженил за мен от съжаление и от чувство за вина? Нима си помисли, че това ще ми хареса? Толкова ли съм жалка, че да съм щастлива, като се омъжвам на нечия друга сватба, с чужда рокля и панделка вместо пръстен?
Спенс видя сълзите в очите й, хвана я за раменете и изрече:
— Изслушай ме! Кори, ожених се за теб, защото те обичам.
— Обичаш ме! — изсъска тя, тялото й се разтърсваше от смях, лицето й бе обляно в сълзи. — Обичаш ме…
— Да, по дяволите.
Тя се засмя още по-силно.
— Ти дори не знаеш какво е любов. Толкова много ме обичаш, че дори не си направи труда да ми направиш предложение. Не видя нищо лошо в това да превърнеш сватбата ми във фарс. Що за хумор и любов?
Спенс знаеше, че е права. Толкова много го болеше, като гледаше сълзите по бледите й страни и презрението в очите й.
— Знам как се чувстваш сега. Знам, че ме мразиш.
— О, дори и представа си нямаш! — Тя се откопчи от хватката му и гневно избърса сълзите си. — Сега ме слушай внимателно, защото ще ти разясня веднъж завинаги: Аз не те искам! Нито преди, нито сега, никога няма да те обичам! — Удари го с юмрук по лицето толкова силно, че той потрепери. — Стана ли ти ясно? — Завъртя се, отвори гардероба и взе куфарите си. — Няма да прекарам нощта под един покрив е теб! Когато се върна в Хюстън, ще започна процедурите за анулиране и ако се осмелиш да не се съгласиш, ще наредя да арестуват теб и онзи свещеник пияницата за по-малко време, отколкото ти е трябвало да измислиш тази сватба! Ясно ли ти е?
— Съгласен съм с анулирането — студено отвърна той. — Всъщност — добави, хвърли нещо върху леглото и отиде до вратата — предлагам ти да използваш това, за да платиш на адвоката. — И затвори вратата с трясък.
Кори се свлече до стената, зарови лице в дланите си, тялото й трепереше от ридание.
След известно време се посъвзе, изправи се и отиде до телефона. Помоли прислугата да открият незабавно майка й и баба й и да им кажат да се качат веднага в стаята й. Също така да предадат на Майк Макнийл да й се обади.
Когато той позвъни. Кори му съобщи, че е възникнало нещо важно и тя веднага трябва да се прибере в Хюстън. Тъкмо затвори телефона и той позвъни.
— Госпожице Фостър — хладно я информира икономът, — колата на господин Адисън ви чака отпред, за да ви закара до летището.
Въпреки че отчаяно искаше да се махне от това място, Кори се вбеси, че така бързо я отпращат. Приготви багажа си за рекордно кратко време и затвори куфарите. Когато сложи и последния до вратата, изведнъж се сети, че „съпругът“ й бе хвърлил нещо върху леглото. Очакваше да види сметки за плащане.
Върху бледосините сатенени възглавници имаше пръстен с диамант, за който нямаше и съмнение, че някога е принадлежал на херцогиня.
Майка й и баба й почукаха на вратата. Кори им извика да влязат, взе дамската си чанта и единия от куфарите си. Госпожа Фостър погледна бледото й лице, после куфарите и остана като поразена.
— Боже Господи, какво се е случило?
Кори им разказа накратко и посочи диамантения пръстен върху леглото:
— Моля ви, погрижете се да си го получи обратно. Предайте му, че ако се приближи някога до мен, ще го осъдя, кълна се! Ще му съсипя живота!
След като младата жена си тръгна, госпожа Фостър погледна майка си и след малко отбеляза:
— Колко глупаво е постъпил Спенс!
— Заслужава да го бичуват — изсъска презрително бабата.
— Кори никога няма да му прости. Никога. А и Спенс е твърде горд. Той няма да й предложи отново — въздъхна госпожа Фостър.