— Предполагам вече е нашият баща.
Устните на Кори потрепериха:
— Винаги… съм искала да имам сестра.
— Аз също.
— Харесвам дрехите ти. Много са хубави.
Даяна сви рамене.
— Аз харесвам блузата ти.
— Наистина ли?
— Да. — Тя енергично кимна.
— Ще се обадя на баба и ще й кажа, че я харесваш. Ще ти ушие същата, само кажи кой е любимият ти цвят. Тя се казва Роуз Брайтън, но ще иска да й казваш „бабо“.
Очите на Даяна заблестяха.
— Баба? Ти имаш баба?
— Ъхъ. Баба обожава градините, не знам кое предпочита — да се грижи за растенията, или да рисува. Ала вместо цветя тя сади зеленчуци. Също така си я бива по ремонтите. Може да сложи бюро в къщата, сама мебелира кухнята и стаите. Просто е в кръвта й. Ако искаш да направи нещо за теб, трябва просто да й кажеш.
— Искаш да кажеш, че вече си имам и дядо? — Кори кимна и се зарадва, когато Даяна погледна нагоре и благодари на Господ. — Значи вече си имам сестра, майка, баба и дядо! Това е чудесно!
Така започна тяхното приятелство.
Баба й и дядо й направо се влюбиха в Даяна, както предполагаше и Кори. Двете момичета прекарваха доста време в Лонг Вели с Роуз и Хенри Брайтън. Баща им им призна, че се чувства отхвърлен и напълно забравен. През следващата пролет, когато Мери спомена, че й се иска родителите й да живеят по-близо, Робърт както винаги разреши проблема. Той нае архитект да озелени, обнови и уголеми имението за гости, после благослови Хенри, който предложи да се заеме с дървените постройки. След това, разбира се, Роуз се сдоби с прекрасни цветя, а Хенри — със зеленчукова градина.
Великодушният жест на Робърт се върна стократно. На трапезата му се сервираха екзотични ястия от плодове и зеленчуци домашно производство. Разбира се, масата беше украсена. Имаше и разкошни цветя и кошнички с прясно изпечени франзели. Дори разположението на приборите и храната се промени според настроението и таланта на, както често Робърт се обръщаше към тях, „неговите дами“.
Понякога се хранеха в голямата кухня с тухлени стени и медните саксии, закачени на дъгообразната стена над печките, друг път — в градината върху покривки на бели и зелени райета, за да са в тон с чадърите, понякога вечеряха до басейна на шезлонгите, които дядото на Кори измайстори от дърво, друг път — върху одеяло на моравата, ала с кристални и порцеланови сервизи, които Мери наричаше „стил Фостър“.
Мери получи хиляди комплименти за своя усет и талант да домакинства година след сватбата, когато направи първото тържество като съпруга на Робърт Фостър. В началото тя се притесняваше да забавлява приятелите на Робърт, страхуваше се, тъй като не бе от тяхната класа и си мислеше, че я смятат за натрапница, ала двете момичета въобще не чувстваха това. Те бяха сигурни, че майка им прави всичко с любов и усет. Робърт Фостър също й бе признателен за това. Той я прегръщаше и й казваше:
— Направо ги заслепяваш, скъпа. Бъди все такава сладурана и продължавай да правиш всичко, както пожелаеш.
След като се консултира с цялото семейство, Мери най-накрая реши да организира хавайско луау до басейна сред палмите. Както предположи Робърт, гостите бяха удивени не само от превъзходната храна, великолепно подредените маси, хубавата музика, но и от самата домакиня. Хванала съпруга си за ръка, Мери се разхождаше сред гостите. Посрещаше всяка жена с красиво цвете в тон с облеклото й.
Когато няколко мъже похвалиха великолепната й храна, а после се удивиха от факта, че Робърт Фостър е направил място за зеленчукова градина на моравата си, Мери повика баща си и го помоли да разведе гостите на разходка на лунна светлина. Докато Хенри Брайтън показваше зеленчуковата си градина на официално облечените мъже, изпълнен с щастие и удовлетворен от труда си, гостите бяха толкова впечатлени, че поискаха да имат свои градини.
Когато жените попитаха Мери коя фирма са използвали за тържеството, се изненадаха, когато тя спомена собственото си семейство. Мардж Крамбейкър, която отговаряше за светската хроника на „Хюстън Поуст“ и бе поканена да отрази тържеството, й зададе същия въпрос, както и кой декоратор е наела. Мери бе напрегната, имаше чувството, че я смятат за глупачка, когато им разкри истината: въпреки общоприетото мнение, че домакинските задължения са скучна работа и че всяка интелигентна дама би искала да запълва времето си с по-приятни и полезни неща, тя обожаваше да готви, да шие и да се грижи за градината. Вече бе решила да заяви на всеослушание, че и тя харесва консервирани плодове и зеленчуци, когато забеляза възрастна жена с побеляла коса, която седеше сама и сякаш се опитваше да се стопли.