Даяна се изкикоти, след като забеляза замечтаното й изражение:
— Искаш ли да се запознаеш с него?
— Май искам да се омъжа за него.
— Е, да, но първо трябва да се запознаете — възрази Даяна с присъщата й практичност. — И след това можеш да му предложиш. Хайде, побързай, ще си тръгне…
Тя грабна ръката на сестра си, а Кори изкрещя паникьосана:
— Не сега, не мога! Не искам просто ей така да се изправя пред него и да му стисна ръката. Не мога. Ще ме сметне за хлапе, за пълна идиотка.
— В тъмното можеш да минеш и за шестнайсетгодишна.
— Сигурна ли си? — попита Кори, готова да повярва напълно на преценката на Даяна.
Въпреки че разликата им бе една година, тя смяташе, че Даяна е модел за млада и изискана девойка — сдържана, със самочувствие, уравновесена. Преди малко Кори си мислеше, че изглежда страхотно в широките си морскосини панталони, късото морскосиньо яке със златни нишки по края на ръкавите и златни звезди на реверите. Даяна й помогна с облеклото, също така се зае с гъстата й руса коса — направи й модерна прическа, която и двете се съгласиха, че правеше Кори да изглежда по-голяма. В този момент Кори бе паникьосана, разкъсваше се от несигурност. Даяна й помогна:
— Разбира се.
— Ами, ако му заприличам на огромна риба, току-що излязла от морето?
— В никакъв случай.
— Не знам дори какво да му кажа! — Сестра й я повлече със себе си, ала тя се дръпна. — Какво да кажа? Какво да направя?
— Хрумна ми нещо. Вземи си фотоапарата — рече Даяна, като видя, че Кори го оставя на шезлонгите. — Не се тревожи. Ще се получи.
Кори бе направо ужасена. В този миг съдбата я накара да се сбогува с детството си и да поеме по друг път. Тя бе толкова развълнувана и изпълнена с копнеж, че и за секунда не пожела спокойствието и сигурността на детските си години.
— Здрасти, Спенсър — каза Даяна, когато застанаха пред него.
— Даяна? — отвърна той, сякаш не вярваше на очите си. — Ти си… пораснала.
— О, така ли, надявам се — пошегува се тя. — Не ми се иска да съм толкова висока. — Даяна се обърна към Кори и продължи: — Това е сестра ми Каролайн.
Мигът, от който Кори се страхуваше, бе настъпил. Благодарна бе, че сестра й я представи с пълното й име, което звучеше по-зряло и изискано. Кори се опита да спре погледа си върху бялата му риза, после се загледа в устните му и най-накрая в лешниковите му очи. Цялата се разтрепери.
Той й подаде ръка и Кори чу гласа му — плътен, кадифен глас, интимен и галещ. Той повтори името й:
— Каролайн.
— Да — задъха се тя, погледна в очите му и му подаде треперещата си ръка.
Дланта му бе широка и топла и той сключи пръстите си с нейните. Тя несъзнателно ги стисна.
Даяна се отмести, като се опита да привлече вниманието на госпожа Брадли и баба им.
— Госпожо Брадли, Кори иска да ви снима заедно с внука ви Спенсър.
— Каква прекрасна идея! — възкликна госпожа Брадли и повика Кори: — Баба ти ми каза, че си страхотен фотограф.
Кори погледна през рамо към госпожа Брадли и кимна, като все още държеше ръката на Спенсър Адисън.
— Как искаш да застанат Спенсър и госпожа Брадли, Кори? — обади се Даяна.
— О, няма значение. — Кори отпусна ръката си и леко я измъкна от неговата.
Бе разтърсена от внезапен порив, искаше да се хареса, ала толкова се развълнува, че грабна фотоапарата си, погледна през обектива, насочи го срещу Спенсър и почти го заслепи със светкавицата, която той определено не очакваше. Спенсър се засмя и тя го снима отново.
— Е, малко прибързах — извини се задъхано Кори и отново насочи фотоапарата.
Този път Спенсър я погледна и се усмихна — ленива усмивка върху загорялото му лице, прекрасни бадемови очи я погледнаха в обектива. Сърцето й заби лудо и тя се притесни да не се разтреперят ръцете й, докато снима. Направи две снимки. Въодушевена, че има шанса да го снима много пъти, да се събужда всяка сутрин до неговото лице, тя напълно забрави госпожа Брадли. Набързо го снима още няколко пъти.
— А сега — произнесе се Даяна, — няколко снимки и с госпожа Брадли, какво ще кажеш? Ако излязат хубави, ще им ги занесем след няколко дни.
Осъзнала, че съвсем е забравила за възрастната жена, Кори се изчерви. Предложи да направи чудесни семейни снимки. Все пак с тази цел техниката и усетът й изместиха вниманието й от красивия обект.
— Този фенер не помага много — отбеляза. Гледайки към обектива, тя се обърна към Спенсър: — Можете ли да застанете зад стола на баба си… Да, точно така. Сега, госпожо Брадли, погледнете към мен… и вие също… Спенсър.