— А е много възможно двете с Миси да разменим местата си отново преди сватбата — добави тя фаталистично.
— Не говори така, любима! — помоли я той, като я прегърна силно.
Тя въздъхна.
— Моля те, продължавай.
Той кимна, загледан в преминаващия шлеп.
— Добре, изглежда, че, точно както ти мислеше, двете семейства, Монтгомъри и Фонтено, са останали в Мемфис до към 1860 година. След това са се преместили на запад към област, която сега наричаме Невада.
— Всички са напуснали Мемфис? — попита Мелиса заинтересувана. — Тогава майка ми е била права.
— Да. В Невада двете фамилии са станали доста богати — имали са златни мини. Подробностите са доста схематични, но Милдред е успяла да установи, че ти… или Мелиса и този Фейбиан Фонтено сте имали седем деца…
— Седем деца? — възкликна тя.
— Да — потвърди той неумолимо. — Открила е още, че твоите родители Джон и Лавиния са имали още едно дете. Момче — Джон младши. Той се е появил на бял свят, преди да се преместят на запад.
— Боже милостиви! Аз имам… имала съм брат.
— Така е, мила. В Невада Джон пораснал, оженил се и продължил рода Монтгомъри. Вероятно се е преместил в Алабама. В трето поколение след него се е родило момиче, което се омъжило за господин Монроу.
— А-а, ето как се е променило името на семейството.
— Да. След това, както знаеш, около седемдесетте години на двадесети век, родителите на Миси, Хауард и Шарлот, са се преместили в Мемфис. Започнали свой бизнес и се настанили в старата фамилна къща.
— Разбирам — прошепна Мелиса. Очите й бяха изпълнени със страхопочитание. — Значи Хауард и Шарлот наистина са мои далечни роднини.
— Да, доста далечни роднини, бих казал.
— Всичко това е толкова вълнуващо — каза тя замислено. — Знаеш ли кога моите родители, както и всеки от нас, е умрял? — видя колебанието му и вдигна ръце. — Но като си помисля, май не искам да знам.
Той се усмихна мило.
— Така вероятно е по-добре скъпа. Но мога да ти кажа, че всички сте живели дълъг, щастлив живот.
— Толкова се радвам! — каза тя разчувствана. — Какво друго е открила госпожа Рийд?
Той въздъхна.
— Това е главното. Тя е подготвила пълна генеалогична историческа справка, която можеш да прегледаш, когато пожелаеш. Обаче, както бяхме решили, може би е най-добре да не научаваш прекалено много.
— Съгласна съм. Сега какво ще правим, Джеф?
Той махна с ръце развълнуван.
— Казах ти, че не бях сигурен дали информацията ще ни бъде от полза. По-ценно е да разберем коя от вас се е омъжила за Фейбиан Фонтено. Аз имам една теория.
— Да?
Очите му преливаха от надежда.
— Мисля, че Миси е останала там.
— Защо?
Той продължи разпалено:
— Както допуснахме по-рано, Миси би трябвало да ги е предупредила за настъпващата война. Това преместване на всички към Невада… Освен това тя знаеше, че там са открити златни мини. Това е точно по нейния маниер.
Но Мелиса само поклати глава. Очите й бяха пълни с тъга и примирение.
— Ти не разбираш, Джеф.
— Какво не разбирам?
— Както ти казах и преди, ако аз съм се върнала обратно, без съмнение бих направила абсолютно същото — да предупредя семейството си за войната и епидемиите.
— А би ли завела двете семейства да търсят злато? — попита той скептично. — Това не е характерно за тебе, но е абсолютно сигурно, че Миси ще го направи.
— Отново ще възразя — каза тъжно тя.
— Защо? — извика той раздразнен.
Тя прехапа устни.
— Добре… Сега, след като знаем каква е била съдбата на моето семейство, не бих ли се чувствала задължена да следвам същите събития, ако се върна в миналото?
Той разпери отчаяно ръце.
— По дяволите, права си. Не трябваше да ти казвам нищо.
— Но как щяхме да търсим истината, ако не ми беше казал какво си открил? — отбеляза тя спокойно.
Джеф се опря на парапета.
— Отново си права, но толкова е разочароващо. Всичко е такава бъркотия. Страхувам се, че никога няма да излезем от нея — обърна се към Мелиса и сграбчи ръцете й. — Но едно нещо знам със сигурност… Всяка следа ни води до задънена улица.
— Да?
— Мелиса, абсолютно категорично отказвам да ти позволя да се върнеш и да родиш седем деца от онзи ужасен човек.
Мелиса се засмя през сълзи.
— Може би не съм мразила Фейбиан толкова много, след като ще имаме седем деца с него? — но като видя, че Джеф посърна, тя докосна ръката му и бързо добави: — Джефри, само се пошегувах.
Той силно я прегърна.
— Това не е смешно. Мелиса. Ни най-малко.
— Зная, любими.
Той погали косите й.
— Господи, какво ще правим?
Тя се отдръпна от него. Явно някакво просветление я беше осенило.