— Но аз мога да направя друго за теб — прошепна тя.
— Така ли?
Със сълзи в очите, тя каза:
— Фейбиан, независимо от това, какво ще се случи, моля те, никога не забравяй, че те обичам!
— Аз също те обичам, любима — каза той, въпреки че изражението му беше объркано.
Тя коленичи пред него и започна да разкопчава панталоните му.
— Миси, какво правиш?
Преди да загуби кураж, тя го пое в устата си.
Фейбиан усети как бързо се възбужда, но беше изключително смаян.
— Жено, къде, за бога, си научила да…
— Не съм! Повярвай ми, Фейбиан! Това е нещо, което е позволено между нас двамата — погледна нагоре към него подозрително и приключи: — Най-малкото, надявам се.
— О, да! — увери я той с дрезгав, треперещ глас. — Аз никога…
Останалата част от думите му се загуби в звуци на мъчителен екстаз.
Глава 40
В утрото на своята сватба Мелиса седеше пред огледалото и се гримираше. Сърцето и беше разбито, защото днес щеше да напусне Джеф и родителите си, но това беше най-благородното нещо, което можеше да направи. Трябваше да се раздели не само с тримата обични хора, но и с новата си същност. Като гледаше хубавия пръстен, подарен й от Джеф, тя с болка мислеше, че той никога нямаше да постави на пръста й сватбен пръстен. Колко ли щеше да страда Джеф, когато открие, че я е загубил. Молеше се да събере сили и да издържи предстоящото изпитание.
— Мелиса, скъпа, може ли да вляза?
Чула гласа на майка си, Мелиса извика:
— Разбира се, майко.
Шарлот влезе облечена в красива, бледолилава копринена рокля. Усмихваше се и носеше огромен букет от жълти рози.
— Виж какво току-що изпрати Джеф за теб — каза весело тя. — Нали са прекрасни, мила?
Мелиса погледна цветята и избухна в сълзи.
— Хубава работа, скъпа — смая се Шарлот. Остави цветята и потупа дъщеря си по рамото. — Знам, че си много развълнувана, но трябва да се владееш.
Миси седеше до тоалетката, подсмърчаше и оправяше косата си. Мразеше мисълта, че трябва да напусне Фейбиан и новите си родители, макар да знаеше, че това е единственото разрешение за нея като личност. Разбира се, Фейбиан се държеше много мило, много отстъпчиво, когато беше дошъл в стаята й миналата нощ. Но споменът за егоистичното му поведение вчера на конното състезание все още я гнетеше. Той можеше, когато поиска, да бъде сговорчив, но тя знаеше, че все още не се е променил. Щеше ли някога да я уважава като личност?
Въпреки това, можеше ли да зареже него и другите завинаги? Отново я прониза безпокойство, като си помисли за идващата война и епидемиите. Щяха ли родителите й да се преместят на запад, както ги беше помолила? Щеше ли Фейбиан да стои настрана от Гражданската бойна и да избяга от блокадата? Или всички щяха да останат в Мемфис и да загинат в идващите нещастия?
Горчива усмивка изкриви устните й, когато си даде сметка колко се е променила след идването си тук. За първи път в живота си се чувстваше отговорна за някого. Беше станала сърдечна и с чувство за отговорност, беше започнала да зачита чувствата на другите. Страхуваше се от тази промяна точно толкова, колкото се страхуваше, че Фейбиан ще я направи своя изтривалка. Кого тогава щеше да спасява днес? Себе си ли, или този, когото обичаше?
— Миси, скъпа, може ли да вляза?
Чула гласа на Лавиния. Миси каза:
— Разбира се, мамо.
Облечена в красива бледоморава копринена рокля, Лавиния бързо влезе и постави на тоалетката пред дъщеря си един плик.
— Фейбиан току-що изпрати това за теб.
Намръщена, Миси отвори плика и извади нотариалния акт за склада, които двамата с Фейбиан наскоро бяха посетили. Имаше и бележка от Фейбиан:
Миси, любима, ще основем нашата фабрика. Резервирал съм билети за парахода до Англия за нашето сватбено пътешествие. Там ще потърсим необходимите съоръжения… когато не съм прекалено зает да те правя моя.
Загледана в бележката, Миси избухна в ридания. Най-сетне Фейбиан беше възприел нейната независимост. Как би могла да го напусне? Но как можеше да спре събитията, които сама беше задвижила?
— Хубава работа, мила! — Лавиния я утешаваше, като потупваше тресящите се рамене на дъщеря си. — Знам, че е трудно да се понесе толкова много щастие, но трябва да се овладееш.
Половин час по-късно Миси стоеше на върха на стълбата, облечена в сватбената си рокля. Беше хванала баща си под ръка. Долу, във фоайето, гостите, Фейбиан и пасторът ги очакваха.