— Миси? Мама? — промълви Мелиса. Гледаше жената като омагьосана. Никога не беше я виждала.
— О, мила! — изпъшка жената и се обърна към високия, сивокос мъж. — Хауард, тя не ме познава!
Мъжът, наречен Хауард, пристъпи напред.
— Миси, скъпа, аз съм баща ти. Сигурно ще си спомниш…
— Моят баща? — Мелиса се обърка още повече.
Той се обърна към доктора и каза:
— Тя не ни познава, Едмънд! Нараняването й очевидно е доста сериозно.
— Споделям твоето мнение — отговори докторът и стисна челюсти.
Мелиса се взираше в двамата с широко отворени очи. В този момент друга жена на средна възраст, висока и слаба, се наведе над нея. Лицето й беше съсухрено и неприятно. Тя огледа критично момичето и се обърна към закръглената жена:
— Изглежда, че ще оживее, Шарлот. Малката ми племенница ще се оправи, не трябва да я насилваме да се препъва наоколо с амнезия — надвеси се над Мелиса отново. — Защо като че ли не прилича на себе си?
Четиримата се приближиха към леглото и се взряха в Мелиса внимателно. Тя се отдръпна назад, гледаше смутено и изпълнена с мрачни предчувствия.
— Знаеш ли, сестро, имаш право — каза мъжът, които се представи за неин баща. — Тя наистина е по-различна.
— Изглежда с пет години по-млада — заяви лелята.
— Може би е така, защото е много пребледняла — предположи жената, която беше казала, че е нейна майка.
Докторът отново стисна челюсти.
— Всичко ще стане ясно от рентгеновата снимка.
— Рентгенова снимка? — извика Мелиса. — Каква снимка?
— Не си ли спомняш, че падна по стълбите, скъпа? — попита бащата нежно.
— Да, това си го спомням — отговори момичето учтиво. — Трябва да призная, че направих доста забавно приземяване.
Всички в стаята се смаяха. Зашушукаха помежду си.
— Защо говори по такъв странен начин? — лелята попита майката. — Прозвуча ми така, сякаш репетира сцена от „Джейн Еър“.
— О, скъпа, това не е на хубаво — изпъшка майката, като кършеше ръце.
— Казвам ви, че трябва да я прегледаме в болницата — добави докторът.
Внезапно вратата се отвори и в стаята влезе висок, представителен рус мъж. Погледът й се прикова в новодошлия. Беше облечен в сив костюм, който й хареса. Осъзна, че неговото присъствие я успокои. Почувства го близък и страхът й изчезна. Гледаше го като хипнотизирана как прекосява стаята.
— Обадих се на „Бърза помощ“, както ме помолихте, доктор Карнес. Казаха, че веднага ще изпратят кола.
— Благодаря, Джеф — отговори докторът.
Русокосият мъж се спря до леглото и се взря в Мелиса. Топло се усмихна.
— Миси, скъпа, благодаря на небесата, че се събуди!
Мелиса гледаше мъжа, наречен Джеф. Почувства, че сърцето й прескача. Хареса топлата му усмивка и очарователните трапчинки. Когато той пое ръката й и я целуна, сърцето й се размекна от нежността на докосването му, от магията на устните му. Почувства, че вече й беше все едно къде се намира и коя беше всъщност. Сякаш потъна в най-милото и красиво мъжко лице, което някога беше виждала. Изгуби се в бездънните му сини очи. Поиска й се да остане там завинаги.
— Бедната ми, скъпа Миси — прошепна благородният принц. — Падането ти беше толкова ужасно! Сигурна ли си, че сега си по-добре?
До този момент Мелиса беше сигурна, че е умряла и се е изкачила на небето. Сега, когато беше срещнала мъжа на своите мечти, този факт престана да я вълнува.
— Чувствам се прекрасно, благодаря!
Според вестника, поставен на масата до леглото, датата беше 29 февруари 1852 година.
Пулсираща болка върна Миси Монроу към действителността. Примижа с очи, защото стаята беше като в мъгла. Главата дяволски я болеше. Чувстваше тялото си разкъсано на части.
Когато погледът й се избистри, край леглото си видя странни хора, в необикновени дрехи. Помисли, че сънува ужасен сън. После, че е попаднала на театрална сцена. След като осъзна видяното, тя изохка ужасена.
Лежеше в странно легло. Беше нейната стая и все пак беше съвсем различна. Прозорците бяха на същото място, но пердетата бяха други — от червено кадифе и падаха на тежки вълни. Стените бяха облепени със странни старомодни тапети, килимът — персийски, мебелите — овални и със странни орнаменти като тези, които бе виждала.
А хората? Четирима странници бяха наобиколили леглото й. Косите на двете жени бяха прибрани във висок кок. Бяха облечени в дълги рокли и изглеждаха така, сякаш играеха в представление на „Отнесени от вихъра“. Двамата мъже също бяха облечени в странни костюми. Докато Миси отчаяно се мъчеше да възприеме видяното, единият от мъжете пристъпи напред. С острата си брадичка приличаше на герой от роман. В ръцете си държеше някакъв метален уред.